Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 4

Вечерният хлад се спускаше по склоновете, изложени на западния вятър. Боро потрепера в измисления си жабаруж. Но това бе последната му вечер в Сюджазан и не му се щеше да се затваря в някой подслон два часа преди тръгването. През всеки сезон нощите в пустинята бяха великолепни и ледени. Ще се променя за втори път — помисли си той. По рождение притежаваше вкус към познанието, към знанието заради самото него, ето защо бе станал студент, после историк, археолог, лингвист, етнолог — всичко това представляваше първият етап от живота му. Промяната бе освободила у него дремещата склонност към мечтата, към художественото и духовно творчество. Прогрес… Да, човек се променя, за да се развива. Знам, че не всички са съгласни с тази гледна точка. Но аз вярвам… Ако неговото собствено развитие продължи, какъв ще стане Боро Уругало следващия път? Помагач или може би селянин? След пет или десет години ще настъпи третата промяна. Третата, великата промяна, която твърде малко хора познават. Тя ще го отведе в тайния свят на Мара. Роден в Театриондия, под владичеството на Йемена, той бе живял в Натилондия, под владичеството на Алтаире, и сега се приготвяше за връщане в Театриондия — такъв бе законът. По-късно щеше да достигне Мара — рая на избраниците. Засмя се. Със сигурност не е рай. Едва един процент от мъжете и жените на Вариана достигаха до четвъртия сезон на живота — Мара далечната. Или кой знае — Мара близката. Но Боро вярваше в щастливата си звезда. Бе сигурен, че ще стигне до края.

Появи се сержант Зомбал в измачкан жабаруж, с пукната стъклена каска и миражна пушка в издължената си бяла ръка на пианист. Мечтател и музикант. Още един, който очакваше промяната, за да напусне пустинята.

— Добър вечер, господин командващ.

— О, стига — каза Боро, — няма вече командващ. След малко повече от час изчезвам. Посока Натилондия, след това Силбоа — празникът на промяната. За мен играта на война свърши.

— А аз все още играя — каза Зомбал. — Така че до последния момент ще си командващият Уругало.

Боро се усмихна със съмнение. Вярваше ли сержант Зомбал в истинността на войната, в съществуването на Торогун, в заплахата от южните номади, която неотменно тегнеше над Вариана? Той бе мечтател като повечето войници на Алазимуна и честно играеше ролята си в голямото мечтание на Торогун. Единствено главнокомандващият и няколко „офицери“ съзнателно приемаха истината. Но дълбоко в себе си те вярваха в Торогун… този Торогун, който бяха създали и който бе точно толкова нужен на Вариана, колкото двете й кралици и мъдреците от пустинята.

Сержант Зомбал запали лулата си и се загледа в свещения тобоган, който се издуваше и разпръскваше насред огромно пурпурновиолетово петно — морето на Боро, откъдето на равни интервали се показваха пипалата на гигантски октопод.

— Ще съжаляваме за твоите миражи, командире. И ти също в името на Йем!

Боро се усмихна и сложи братски ръка на рамото на сержанта.