Читать «Памет за Еден» онлайн - страница 3

Мишел Жори

Бяха седнали на терасата на бара, сред тръстики и юка, пред две чаши и бутилка без етикет — истински главоцеп за независими, която Соб-Соб-Соби беше изкарал от пиратската си ракла. Скапаният ден все не свършваше. Времето не преставаше да се върти. Слънцето се скриваше в зеленикав облак. Само Геова, богът на Земята, знаеше каква е тая нова мръсотия. Убийствена горещина. Говорителките от телевизионното видео се обличаха в таитиански полички, за да прочетат прогнозата за времето, и показваха гърдите си, за да утешат потящите се свине. Когато покажат и задниците си, краят на света няма да е далеч!

Фреди продължаваше с обясненията си, които Симон знаеше наизуст.

— Само отбрана клиентела, големите лъвове: типовете от вертикалите, свръхменажерите, независимите, високопоставените политици, немного артисти — точно колкото трябват… При случай един-двама шефове на банди, но не и дребни чиновници от мафията — разбираш ли какво, искам да кажа?

Да, от векове насам вече Симон бе разбрал. Можеше да разкаже на Фреди подробности, за които той дори и не предполагаше. Например името на заведението: щеше да се нарича Морски клуб „Мария-Лиза“. Мария-Лиза беше красивата малка аржентинка. Истинското й име бе Хуана Монцон — проститутка от Ла Плата, която не бе пожелала да бъде превъзпитавана от червените монахини. Добре познаваше и ежедневието в „Мария-Лиза“.

Беше преживял вече всичко това — колко ли пъти? Фреди настояваше:

— … някой, който да отбира от хората и да говори като равен с клиентелата. И да не води в заведението жалките си приятелчета: чиновничета и мафиози! Сигурен съм, че ти ще се оправяш добре.

Симон слушаше, сръбвайки си от шейсетградусовия концентрат. Симон слушаше с усмивка, ала не кухите, сто пъти слушани фрази на майстор Фред, а неописуемата музика на времето… Най-лошото е, че знам — накрая ще приема, ще започна това бачкане, ще живея този живот и един ден ще бъда притиснат!

Ултрапаметта…

Добре, че между „Солей-клуб“ и „Мария-Лиза“ съществуваше фермата Доранж. Може би някой ден Симон щеше да се осмели да счупи веригата от откъси, да разруши клопката на времето. Но тогава рискуваше да загуби, и то завинаги, фермата Доранж. Лек, по-лош от болестта. Кълнеше се, че ще опита по-късно. Не беше изчерпал всички радости на онова вълшебно лято. Искаше още веднъж да открие любовта на Жули и мириса на дива земя, свежата трева, влажната кора на огромните дървета, тайната песен на самотната птица… Още един път или два, или десет!

В такъв случай трябваше да играе играта. Да отхвърли предложението на Фреди (знаейки, че в крайна сметка ще се съгласи) и после да представи собствената си молба, тоест да поиска помощ от братовчеда на Одисей Золан за виза за опзоната. Да действа с такт…

Разбира се, че си действал с такт, след като всичко е минало добре. Ако поне веднъж опиташе да си противен? Невъзможно: съществуват фермата Доранж, свежата трева и любовта на Жули!