Читать «Памет за Еден» онлайн - страница 11

Моята територия. Стотици пъти съм живял в този край и никога няма да го напусна. Никога няма да го напусна.

В стаята с жужене влетя оса. Мани я подгони със стара сламена шапка. Оса. За момент Симон изпадна в паника. Беше опасно. Все пак не живееха в двайсети век, а в неговото подобие. Днес една оса можеше да убие. В корабите и селцата на Арейбиън Купър унищожаваха вредните насекоми… Но момиченцето с лекота смачка осата. Трябва да свикна с опасностите — помисли си Симон. Вече не живея в асептичния свят на Арейбиън Купър!

Подухна ветрец и в стаята нахлу горчивият мирис на влажни листа. Симон се загледа в облаците, които приличаха на огромни, бели дирижабли, плаващи над хоризонта, и сърцето му се сви. Заслуша се в кадифения шепот на гората.

(Както винаги той се мяташе между болезнения ужас — едната му същност на страхлива къртица, и детинската надежда — другата му същност на божествена птица. Това душевно раздвоение го преследваше по петите открай време. Щеше ли най-сетне да му бъде даден мирният, съвършен в своята простота живот, който сега желаеше повече от всичко друго? И щеше ли той да съумее просто да го приеме?)

Вятърът обърна. Симон вдъхна мириса на опалена трева и зрели плодове. Осата изпука противно под крака на Мани и умря. Симон отново бе погълнат от неясната музика, която извираше от земята: шумът на листата и водите, песните на птиците и насекомите, цвъртенето на пиленцата, далечното бучене на колите по пътя и на тракторите в нивите.

Тук няма какво да се промени! — помисли си той. Така беше добре…

Хвърли разсеян поглед наоколо. Видя олющени стени, нисък, напукан таван, огромно легло с издут сламеник, накуцваща маса, полуизтърбушен стол, стенен шкаф, в който биха могли да се положат поне шест трупа… Няма какво да се промени. Това беше раят.

Сутрин ходеше за риба или помагаше на жените да доят кравите. През деня участваше в полската работа заедно със съседите и адаптирания Гонсалес.

Бе дошло времето на вършитбата. Мъжете се събираха по двайсет-трийсет около една машина, която изплакваше монотонната си жалба от зазоряване до мръкнало, а понякога и до късна вечер, всред облак прах в убийствената жега. Най-силните, отбраните мъжкари с яки гърбове носеха чувалите от вършачката до тавана или хамбара. С деветдесет килограма на рамо бавно изкачваха стълбата, която се огъваше под удвоеното им тегло. Най-гъвкавите, дългоръките рицари на вилата хвърляха сноповете от върха на купата право в търбуха на машината. И високият заоблен конус, върху който бяха накацали, постепенно се смаляваше под краката им — притъпен, обезглавен — чак до голата земя. Прах, остатъци от житните класове и стръкчета сламки лепнеха по кожата. Лицата посивяваха. Тракторът, който често биваше едноцилиндров, ревеше с яростта на побеснял звяр, трещеше като лятна буря, бучеше с равномерния шум на водопад. Ремъкът свистеше, машината дрънчеше. Трябваше да викат с цяло гърло, та да се чуе някоя ругатня. Потта се стичаше по косматите гърди. Езиците лепнеха, носовете смъдяха. Пиеха сухо вино, което понякога имаше вкус на оцет, но към средата на деня вече не им правеше впечатление.