Читать «Но коя територия?» онлайн - страница 6

— В обувката ми е влязло камъче — каза Учителят с високомерно достойнство.

— Бихте ли седнали на раницата ми, за да ви събуя обувката, господине? — предложи Брес.

Жомберг погледна банкета, обрасъл с високи изпоцапани с бяло треви, и поклати глава.

— Не, Брес, благодаря. Но сигурно веднага щом стигнем в странноприемницата, ще си поискам ведро топла вода, да си накисна краката.

— Ако разрешите — каза Брес, — и аз ще си поискам.

— Не се стеснявайте, скъпи мой. Две ведра с топла вода няма да разорят Диеполиския университет. Поне така си мисля.

Нозете на Бетина… Не… Слънцето проблясвате между двойния плет на облаците и виолетовия хоризонт. Полегатите лъчи осветяваха първите къщи на селото. Червени и сиви покриви. Ниски къщи, пръснати в безпорядък между дърветата. Несъразмерно струпани покрай тесните улички сгради, в стилове от всички епохи… краката на Бетина, закръглените й прасци…

Жомберг изкриви уста в гримаса, която би могла да означава презрение, лека носталгия или просто размишление. Защо пък не? Той беше човек, който много размишлява… наближаваха. Брес беше малко разочарован.

Коленете на Бетина. Разминаха се с кравешка двуколка. Дългите заоблени бедра на Бетина. Няколко смълчани пешеходци. Коприненонежният корем на Бетина.

Млада селянка с дълга рокля. Колко приятно би било да я повдигнеш! Красиво момиче в двете ръце с кошници — с удоволствие ще й помогна да напазарува…

Докъде бях стигнал с Бетина? Ханшът, задникът.

Едър мъж с кожена престилка. Баща или съпруг? Какво значение има, аз не съм оттук. Идвам отдалече. Те не могат и да си представят света, откъдето идвам. Две съвсем малки деца тикат пред себе си парцалена топка. Те вероятно ще могат. Стените блестят като витрини. Впрочем изглеждат изцяло остъклени, както и покривите, и вратите, и капаците на прозорците… Обичам да поставям длани от двете страни на нежната, дълбока цепка и да разтварям меките полукълба…

Брес изпитваше остро болезнено чувство, че влиза в мъртва страна. Селана бе мъртъв град, който надживяваше себе си благодарение на твърде успешната операция на шепа чираци-магьосници или (защото някои не вярваха в историята с молекулярното инжектиране) на прищявка на природата. Хората живееха като в ковчег и се придвижваха със страхливи, прокрадващи се стъпки. Пътят се бе преобразил в дълъг, прав и унил булевард, към който гледаха слепите очи на матовите прозорци. Мършаво куче, облегнато на задницата си, наблюдаваше подозрително зелените пелерини. Задничето на Бетина. Кучето излая неохотно, с повдигната глава. Всичко това е твърде реалистично — каза си Брес. Чудесна проекция. Възрастна жена извика нещо на местния диалект. Брес посочи две червени колонки, които се издигаха в края на тротоара, пред една козирка.

— Какво е това? Храм ли? Жомберг се изпъна.

— Не, скъпи мой. Обикновени колонки за гориво за колесните шейни от двайсети век!

— А, да, двигателите с вътрешно горене.

— Заблуда — каза Професорът с нетърпящ възражение тон.

Сетне вдигна бастуна и посочи някаква точка пред себе си, разположена от лявата страна на булеварда.