Читать «Но коя територия?» онлайн - страница 5
Мишел Жори
Физиците от университетите можеха колкото си искат да изучават структурата на материята, без да се боят, че теоретичните им открития щяха да бъдат превърнати в атомна бомба както каляската в тиква. При всички положения изследванията им бяха осъдени да тъпчат на едно място поради липса на промишлена инфраструктура. Те работеха почти по занаятчийски, което им даваше възможност да докажат находчивостта си. Науката бе открила принципа на движение без реакция, но хората се придвижваха с конски каруци и си светеха със свещи или масленичета, защото бяха безразлични към „прогреса“, защото нямаха никакво влечение към удобствата и се пазеха от лесния живот. Или поне защото ги принуждаваха да мислят така. Такава беше ролята на културата. (Не можеше да се каже, че бе напълно безполезна…)
Цивилизацията поставяше човека над всичко. Тя го учеше да презира машините, за да не може да бъде поробен от тях. Това беше чудесно. Все пак Брес мечтаеше за електрическа лампа или за колесна шейна. Една най-обикновена колесна шейна като през XX век! Детинщини, би казал Жомберг. Възрастните нямат нужда от играчки. Въпреки това… мислеше си Брес, без да се опитва да избистри идеята, която го плашеше. Нашето общество не е ли малко лицемерно? Променил ли се е човекът? Ако един ден организацията на света бъдеше поставена под съмнение, от обстоятелствата или от някои хора, Брес чувстваше, че няма да е от тези, които ще се вдигнат в нейна защита. Бъди искрен. Ти въобще не си във възторг от света, в който живееш. В известна степен си признаваш здравомислието на някои принципи, но не си щастлив…
Не си щастлив въпреки бедрата на Бетина. Въпреки устата на Бетина и корема на Бетина, ти се задушаваш в кожата си и в своя свят (което е едно и също) и имаш чувството, че си впрегнат в една твърде тежка рутина и поруган от нея. Вярно е, че ти наричаш рутина онова, което учителят ти би нарекъл традиция…
Но ти изобщо не си убеден, че ще успееш да се реализираш в това общество. Ти мечтаеш за миналото. Тази така прекрасно безпристрастна култура те отегчава до смърт. Притиснат си, скъпи мой Брес, притиснат си. Знаеше, че Жомберг би се подсмихнал жлъчно: „А духът, скъпи Бреслин? Къде оставяте духа?“ — Търся го, учителю, и въпреки уважението ми към вас — не го откривам. За по-сигурно нека се върнем при задничето на Бетина.
По тялото на Бетина имаше едно много нежно, много, много нежно място, което в началото никога не можеше точно да определи; налагаше се тя да води ръката му и това го дразнеше… Жомберг успя да потисне гримасата, но не се въздържа и изръмжа…
— Рибата да ме…
Рибата не се появи. Професорът закуцука. Брес се спусна да му помогне.