Читать «Но коя територия?» онлайн - страница 2

Лорд Жомберг имаше някои недостатъци. Беше малко — всъщност дори твърде много — реакционер, въпреки че бе едва на петдесет години. Вероятно никога нямаше да се нагоди напълно към методите на новия Университет. Но затова пък какъв чудесен спътник беше — винаги сладкодумен, неуморим и обикновено в добро настроение, разбира се, при положение че човек е готов да го последва където и да е, според неговите хрумвания, и да бие всеки ден трийсет километра пеш. Когато, с развята пелерина и нахлупена до очите кадифена шапка, изпълняваше свещената си дейност, никога не би се съгласил да се качи в каруца или шейна. В известен смисъл Брес беше недоволен — имаше чувството, че с този архаичен метод на работа си губи времето.

— Човек никога не си губи времето, когато пътува пеша — казваше Жомберг. — „Това е най-хубавото от живота.“

— Знам. Русо… — Хм, Русо. Четете Н̀Годола!

Може би. Но се говореше, че по целия континент човешкото общество претърпява мутация. Дори Университетът, тази цитадела на всички традиции, започваше да се раздвижва. В Диеполи вече имаше над стотина студенти. Така скъпият на Лорд Жомберг метод беше подходящ, когато броят на преподавателите е равен или по-голям от този на студентите, каквото бе положението в продължение на десетилетия. Но сега този метод ставаше все по-малко приложим, защото студентите прииждаха във факултетите — особено по точните науки, — а преподавателското тяло изобщо не се увеличаваше. Например в Поржкия университет на един преподавател се падаха близо трима студенти! За Диеполи това отношение бе вече средно 1,595. Модернистите без стеснение окачествяваха като „анахроничен лукс“ продължителните учебни обиколки, каквато в момента осъществяваха Жомберг и Бреслин — от Диеполи до Туйвастен, през Сарлбург и Тайяк. А Жомберг никога не би се съгласил да води със себе си двама ученици.