Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 87

Граф Медни въздъхна.

— Но ако това, което казва е вярно, а аз съм склонен да мисля така, тогава до един час стените на града наистина ще бъдат сринати и всички ще загинем.

— Но с чест — добави д’Аверк.

— Така е — отвърна графът с тъжна усмивка. — С чест. — Той се обърна към вестителя. — Съобщи не барон Мелиадус, че не желая да разговарям с него.

Войникът се поклони.

— Ще предам думите ви, милорд.

Той напусна гостната.

— Най-добре да се върнем при стените — предложи уморено граф Медни и се надигна. В този миг Изелда влезе в гостната.

— Ах, татко, Дориан, радвам се да видя, че и двамата сте невредими.

Хоукмун я прегърна.

— Но ще трябва да се връщаме — прошепна й той. — Мелиадус готвел нова атака.

— Почакайте — обади се Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още не съм ви описал моя план.

Дванадесета глава

Бягство в забвение

Барон Мелиадус се усмихна, когато чу отговора на вестителя.

— Много добре, — обърна се към офицерите си той. — Нека целият град бъде сринат със земята, а гражданите да бъдат взети в плен, та да се позабавляваме с тях, докато пируваме.

Той се обърна и обходи с поглед строените свежи подкрепления.

— Напред! — извика им баронът и войниците се втурнаха срещу обречения град и замъка зад стените му.

Защитниците незабавно откриха огън, но силите им бяха на изчерпване. Баронът вдигна глава към изящните линии на замъка, който толкова дълго бе защитавал този град и се засмя тържествуващо. Чувстваше се истински щастлив, защото само след час щеше да се изпълни клетвата, която бе дал преди близо две години — в онази нощ, когато напусна позорно същия този замък.

Войските стигнаха градските стени и баронът пришпори коня, за да наблюдава битката отблизо.

Ала изведнъж се намръщи. Нещо странно ставаше със светлината, защото неочаквано градът и замъкът потрепериха и очертанията им започнаха да се размиват.

Барон Мелиадус свали маската и потърка невярващо очи, после погледна отново.

Силуетът на Медния замък и градът по него бяха озарени от сияние, отпърво розово, после светло червено и накрая алено, а баронът почувства, че му се вие свят. Той облиза пресъхналите си устни и се зачуди, дали не се е побъркал.

Войниците бяха преустановили атаката и се споглеждаха изумени, а по редиците им се понесе ропот. Целият град, хълмът, на която бе разположен и замъкът бяха обхванати от синкаво зарево. Ослепителното зарево започна да избледнява и заедно с него се губеше от погледите им Медния замък и Еж-Мортес. Задуха бурен вятър и баронът се люшна в седлото.

— Стражи! — извика той. — Какво става?

— Градът… градът изчезва, милорд — долетя обърканият отговор.

— Изчезва! Невъзможно. Как може да изчезне цял един град, заедно с хълма под него? Сигурно са вдигнали някакъв оптичен екран.

Баронът препусна като подивял към мястото, където доскоро се издигаха градските стени, но нищо не се изпречваше на пътя му, а копитата на коня затъваха в мочурливата земя, която изглеждаше като прясно разорана нива.