Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 88

— Измъкнаха ми се! — изрева баронът. — Но как? Каква странна наука им помогна? Коя е тази сила, която е по-голяма дори от моята мощ?

Войските отстъпваха назад. Някои тичаха уплашени. Само баронът не се предаваше, той скочи от коня и тръгна напред с протегнати ръце, опитвайки се да открие изчезналия град. Първо крещеше яростно, сетне захлипа от непосилен гняв, накрая падна на колене в калта и размаха юмрук към мястото, където се издигаше Медния замък.

— Ще те намеря, Хоукмун — теб, и твоите приятели. Ако трябва, ще призова всички учени и магьосници на Гранбретан, но ще те намеря. Готов съм дори да те последвам, където и да си сега, на Земята или отвъд нея, за да познаеш вкуса на моето отмъщение. Кълна се, в името на Руническия жезъл!

И тогава баронът се огледа, защото чу тропот на конски копита и за миг му се стори, че зърва нечия фигура, облечена в доспехи от мрамор и злато, а от въздуха долетя подигравателен смях, но само след миг конникът също изчезна.

Баронът се надигна от калта и потърси с поглед коня си.

— О, Хоукмун! — продължи той със стиснати зъби. — О, Хоукмун, кълна се, че ще те стигна!

Ето че за втори път барон Мелиадус бе свързал клетвата си с името на Руническия жезъл. И този път клетвата му доведе до нови предначертания в историята на човечеството. Тази втора клетва не само подсили заложената заложената преди две години схема, но обвърза още по-здраво съдбите на Хоукмун и Мелиадус.

Баронът яхна коня си и се върна в лагера. Още утре възнамеряваше да потегли за Гранбретан, където се намираше лабиринтът от лаборатории на Ордена на змията. Рано или късно, но баронът не се съмняваше, че ще открие път към изчезналия Меден замък.

Изелда не откъсваше учуден поглед от прозореца, а лицето й бе озарено от радост. Хоукмун се усмихна и я притисна към себе си.

Застанал зад тях, графът се покашля и рече:

— Да ви кажа право, деца мои, малко съм смутен от всичко това — от тази наука. И къде този приятел каза, че се намираме?

— В един друг Камарг, тате — рече Изелда.

Навън имаше лека мъгла. И макар че градът и хълмът отново бяха солидни, същото не можеше да се каже за всичко останало. Като през синкаво сияние се виждаха далечните блата, блестящите лагуни и полюшващите се тръстики, но цветовете на този пейзаж бяха странно променени, не само в жълто и зелено бяха оцветени горите, а във всички цветове на дъгата и за разлика от замъка изглеждаха призрачни и нематериални.

— Той каза, че можем да опознаем тази земя — рече Хоукмун. — Сигурно от близо няма да изглежда така.

Д’Аверк се покашля многозначително.

— Аз лично бих предпочел да си остана в града. А ти, Оладан, какво мислиш?

Оладан се усмихна.

— И аз така — докато привикна с всичко.

— Е, и аз съм на същото мнение — каза граф Медни и се засмя. — Но поне сме в безопасност, нали? И народът също. Трябва да сме благодарни за това.

— Мда — кимна замислено Боуджентъл. — Но не бива да подценяваме научния потенциал на Гранбретан. Ако въобще има някакъв начин да ни последват тук — те ще го намерят — бъдете сигурни в това.