Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 74

Оладан се изплю в обсипаната със скъпоценни камъни маска.

— Винаги мога да вземам пример от теб.

Мелиадус се извъртя рязко, разпервайки полите на пелерината си и се върна обратно в креслото.

— Ще сдържа нетърпението си, докато ви представя в тронната зала — рече той с леко треперещ глас. — Достатъчно дълго чаках, та да изтърпя още няколко дни. Утре сутринта потегляме за Гранбретан. Ще трябва да се отклоним по пътя, за да получите възможността да присъствате на падането на Камарг. От няколко месеца съм там, гледах как се срутват една след друга кулите, как се топи Камаргската армия. Малцина от тях останаха. Наредих на хората ми да отложат последния щурм докато пристигнем. Помислих си, че бихте желали да видите вашата китна страна… изнасилена. — Той се изсмя, погледна към входа на павилиона и възкликна. — А! Ето ги веригите!

А през това време вътре влязоха неколцина членове на Ордена на язовците, въоръжени с чукове, мангала, нитове и нарамили тежки вериги.

Хоукмун, Оладан и Изелда се задърпаха отчаяно, но скоро бяха притиснати към земята под тежестта на огромните вериги.

А когато зачукаха нагорещените до червено нитове Хоукмун си каза, че нито едно човешко същество не би могло да се измъкне от подобни окови.

След като работата приключи барон Мелиадус се приближи към Хоукмун.

— Ще пътуваме по суша до Камарг, а после ще отидем в Бордо, където наредих да ни чака кораб. Съжалявам, че не мога да ти предложа орнитоптер, но всичките са заети в битката при Камарг.

Хоукмун затвори очи — това бе единственият начин да изрази презрението си към своя противник.

На сутринта, без да сложат нищо в устата, тримата бяха натоварени на един открит фургон, а после барон Мелиадус даде знак за потегляне. От време на време Хоукмун зърваше своя заклет врат — баронът яздеше начело на колоната, а редом до него бе сър Хюлам д’Аверк.

Времето бе все така мрачно и навъсено, още на тръгване в лицата ги блъснаха едри капки дъжд. Хоукмун и другарите му бяха така здраво оковани, че не можеха по никакъв начин да се скрият от потопа.

Фургонът се друсаше из разорания път, а далеч зад тях армията на Тъмната империя щурмуваше стените на града.

Но Хоукмун мислеше само за това, че всички го бяха предали. Първо го бе измамил Рицаря в Мрамор и Злато, който бе изчезнал със седлото, в чийто джобове бе скрита безценната машина, а сетне д’Аверк го бе предал направо в лапите на барон Мелиадус. И Хоукмун въздъхна тежко, мислейки си, че следващият може да е Оладан, стига да му се отдаде подходяща възможност…

Неусетно го бе завладяло онова мрачно и песимистично настроение, в което бе преживял месеците в плен след предишното му залавяне от барон Мелиадус в Германия. Лицето му придоби равнодушен израз, очите му гледаха изцъклено, мислите му забавиха своя ход.

От време на време Изелда се опитваше да го заговори и Хоукмун отвръщаше с неохота, но не знаеше с какво да я утеши, защото нищо наоколо не предлагаше утешение. Друг път Оладан подхвърляше нещо весело за да ги ободри, ала никой не му отговаряше и той потъваше в мълчание. Тримата показваха някакви признаци на живот само в редките моменти, когато им подаваха храна.