Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 76

— Аха — засмя се барон Мелиадус. — Ето я армията, която командвам аз. Ако граф Медни не бе отказал да ни сътрудничи, сега и вие щяхте да сте наши почетни съюзници. Но вие решихте да ни се противите — и сега ще бъдете наказани. Мислихте си, че с вашите кули и с вашето непокорство ще можете да издържите срещу цялата мощ на Гранбретан. Но не е достатъчно, Дориан Хоукмун! Не е достатъчно! Виж — ето я моята армия, докарах я тук, за да изпълня клетвата си. Разбираш ли сега, какъв глупак си бил — ти, и всички останали! — Той изви глава назад и отново се изсмя гръмогласно. — Трепери, Хоукмун, трепери и ти — Изелда, също както треперят другарчетата ви в онези жалки кулички, защото знаят, че днес ще паднат, че Камарг ще се превърне в опожарено пепелище и така ще посрещне утрешния ден. Аз лично ще стъпча тази непокорна страна, дори ако трябва да изгубя цялата си армия!

При тези думи Хоукмун и Изелда наистина потрепериха, но не от страх, а от мъка за нещастията, които баронът се канеше да причини на тази невинна и мирна страна.

— Граф Медни е мъртъв — извика барон Мелиадус и пришпори коня си към очакващите го офицери. — А днес ще умре и Камарг! — Той махна с ръка. — Напред! Нека пленниците се полюбуват на кървавата сеч!

Останал при фургона, д’Аверк отново се закашля мъчително.

— Билката на барона не е никак лоша — каза той замислено. — Уверен съм, че ще излекува всички болести, от които страдат неговите хора.

И след това загадъчно изявление французинът подкара коня си, изравни се с началото на колоната и продължи редом със своя господар.

Хоукмун забеляза, че от Камаргските кули бликат странни лъчи, удрят се в първите редове на настъпващите и оставят огнени дири по земята под краката им. Видя, че Камаргската кавалерия се придвижва напред, заемайки удобна позиция за атака, но това бяха само шепа изнурени от продължителните битки гвардейци, въоръжени с огнестрели и яхнали своите рогати коне. Малко зад тях се бе разположило народното опълчение — мирни, необучени граждани, придошли със секири и вили, за да помогнат на кавалерията. Ала никъде не се виждаха нито граф Медни, нито фон Вилач, нито пък философът Боуджентъл. Войниците на Камарг се вдигаха на щурм без своя предводител в тази последна битка.

Ето че се разнесоха първите бойни викове, заедно с ревът на животните и стенанията на ранените, последва оръдеен пукот, свистене на огнестрели, звън на желязо отекна в равнината, замириса на дим, на запотени животни и изплашени хора. Черните орди спряха за миг, когато пред тях внезапно израсна стена от огън, а над главите им орнитоптерите кръжаха срещу малобройните розови птици, възседнати от въоръжени с огнестрели ездачи.

Хоукмун жадуваше сега да е свободен, да почувства дръжката на меча в ръката си, да стисне с бедра хълбоците на своя кон и да поведе войните на Камарг, които дори в този тежък момент, лишени от водач, продължаваха да упорстват срещу многократно превишаващите ги сили на Тъмната империя. Той напрягаше мишци срещу оковите и сипеше яростни проклятия.