Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 72

Хоукмун изпрати с поглед отдалечаващия се войн, който не след дълго се изгуби сред блясъка на стотиците огньове. После въздъхна и се прибра в палатката.

— Чу ли? — попита той Изелда.

— Чух — отвърна тя, свали шлема и разпусна косите си. — Изглежда баща ми още е жив. — Гласът й трепереше и въпреки мрака в палатката Хоукмун видя, че очите й са пълни със сълзи.

Той взе ръцете й в своите.

— Не се бой, Изелда. Само след няколко дни ще бъдем при него.

— Ако изкара толкова…

— Той ни чака. И дотогава ще живее.

По-късно същата вечер Хоукмун излезе навън. Оладан седеше край загасващия огън, обгърнал коленете си с ръце.

— Д’Аверк много се бави — каза той.

— Така е — кимна Хоукмун, загледан в мъждукащите светлини на далечния град. — Чудя се дали не е изпаднал в беда.

— Или пък ни и зарязал… — Оладан млъкна внезапно, зърнал изплувалите от мрака фигури.

Хоукмун също ги видя и дъхът му секна, защото носеха мечи маски.

— Влизай бързо в палатката — нареди той на Оладан.

Но беше късно. Един от рицарите заговори Хоукмун, обръщайки се към него с тайния гърлест език на Ордена на мечките. Хоукмун вдигна ръка за поздрав, надявайки се с това да се отърве, но тонът на другия стана още по-настойчив. Хоукмун понечи да се скрие в палатката, но една тежка ръка легна на рамото му.

Мечият войн отново го заговори. Хоукмун се изкашля и посочи с ръка гърлото си. Изведнъж мечият войн продължи на нормален език:

— Попитах те, братко мой, дали ще пийнеш с нас. А сега си свали маската!

Хоукмун знаеше, че нито един член на Ордена не би посмял да нареди на свой брат да си свали маската — освен, ако не го подозираше в измама. Той отстъпи назад и извади сабята.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, братко, но няма да пия с теб. Обаче с радост ще кръстосам сабята си с твоята.

Оладан скочи до него, измъкнал своето оръжие.

— Кой си ти? — изръмжа мечият войн. — И защо носиш знаци на друг орден. Каква е тази работа?

Хоукмун отметна назад шлема си, разкривайки своето бледо лице, увенчано с черна перла на челото.

— Аз съм Хоукмун — рече простичко той и скочи сред изумените противници.

Петима от мечите войни издъхнаха, преди шумът от битката да привлече околните. Отвсякъде наизлизаха войници, появиха се и конници. Надигна се глъчка. Хоукмун и приятелите му потънаха в развълнувано хорско море. Дориан продължаваше да се отбранява, но не след дълго бе притиснат от превъзхождащия ги многократно противник и накрая повален с тежък удар в гърба.

Замаян, отпаднал той почувства, че го изправят на крака, а после го отвеждат пред някаква едра фигура, възседнала кон. Махнаха му маската и той вдигна очи към конника.

— Ах, каква приятна среща, дук Дориан — разнесе се зад шлема нечий дълбок и музикален глас, глас изпълнен със злоба и заплаха, глас, който Хоукмун смътно разпозна.

— Значи не напразно съм бил толкова път — продължи конникът, обръщайки се към човека до него.

— Радвам се, милорд — отвърна другият. — Надявам се, че възвърнах доверието към себе си в очите на краля-император?