Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 71

Докато попълваха екипировката си и заостряха сабите Хоукмун почувства, че увереността му се възвръща. За първи път си помисли, че планът може да се окаже успешен.

Само Изелда изглеждаше подтисната. Тя опипваше нервно дръжката на огромната сабя, която бе принудена да запаше.

— Ужасно тежи — оплакваше се тя. — Всеки миг ще падна.

— По-добре се скрий в палатката — посъветва я Хоукмун. — Там ще можеш да свалиш част от броните.

Докато Хоукмун и Оладан стъкмяваха огъня д’Аверк се разхождаше неспокойно наоколо.

— Какво те мъчи, д’Аверк? — викна му Хоукмун. — Седни при нас. Вечерята скоро ще е готова.

— Подушвам нещо нередно — промърмори д’Аверк. — Хич не обичам да живея изложен на рискове.

— На какво те тревожи? Да не смяташ, че язовците са заподозрели нещо?

— Ни най-малко — д’Аверк огледа стана. Небето се смрачаваше и войниците постепенно се разполагаха около огньовете, или се прибираха в палатките. По стените на далечния град се виждаха защитниците, изпълнени с решимост да се бият срещу един всемогъщ противник, на който досега не бе устоявала нито една сила — ако се изключи малката провинция Камарг. — Ни най-малко… — повтори замислено д’Аверк, по-скоро на себе си — но щях да съм далеч по-спокоен, ако…

— Ако какво?

— Най-добре ще е да се поразходя из стана и да чуя какви слухове се носят.

— Не е ли опасно? Пък и ако се появят наблизо войници от Ордена на мечката няма да можем да разговаряме с тях.

— Няма да се бавя. А вие се приберете в палатката.

Хоукмун гореше от желание да спре д’Аверк, но се опасяваше, че в спора ще привлече нежелано внимание. оставаше само да го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.

И тъкмо в този миг зад него се разнесе нечий глас:

— Виждам, че сте си приготвили вкусна вечеря, побратими.

Хоукмун се извърна. Пред него стоеше рицар с маска от Ордена на вълците.

— Ами да — побърза да отговори Оладан. — Ъ-ъ-ъ, искаш ли едно парче… побратиме? — при тези думи дребосъкът отряза едър къс месо и го подаде на вълчия войн. Рицарят им обърна гръб, вдигна маската, изгълта на няколко хапки месото, спусна маската и отново се обърна към тях.

— Благодаря — изсумтя той. — От няколко дни не съм хапвал нищо. Препускахме ден и нощ — нашият военачалник искаше да стигнем навреме за битката. Трябва да сме се носили дори по-бързо от Летящия французин — той се засмя. — Идваме направо от Прованс.

— От Прованс ли? — възкликна неволно Хоукмун.

— Да. Били ли сте там?

— И неведнъж. Сразихме ли най-сетне Камарг?

— Почти. Нашият военачалник смята, че е въпрос на дни. Онези са останали без пълководец, нямат и провизии. Вярно, че стотици хиляди от нашите загинаха от проклетите им оръжия, но сега вече няма да издържат дълго!

— А какво стана с техния предводител — граф Медни?

— Мъртъв — доколкото чух. Или почти. С всеки изминат ден бойният им дух се топи. Обзалагам се, че докато се върнем всичко ще е приключило. И по-добре. Прекарах няколко месеца в онези тресавища. Хубаво, че ни преместиха тук, та да сменим климата. Благодаря за почерпката, побратими. Успешно клане утре!