Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 70

Хоукмун дори успя да разпознае няколко знамена — на Адаз Промп, дебелият Гранд констебъл на Ордена на хрътката, пламтящия флаг на Бренал Фарну, гранбретански барон и главнокомандуващ Ордена на плъха, тук беше и Шенегар Трот, граф на Съсекс. Вероятно това бе последният град от приключващата военна кампания и затова тук се бе струпала цялата армия, а военачалниците бяха дошли за да се попъчат с доспехите си. Не след дълго се появи и самият Шенегар Трот, излегнал се в носилка, закрепена на два коня и облечен в брокат и скъпоценности, а на лицето си носеше сребърна маска, пародираща тъжно човешко изражение.

Шенегар Трот имаше вид на мекушав и тъповат аристократ, съсипан от гуляйджийския живот, но Хоукмун го бе виждал по време на битката за Вейцнанската крепост край Рейн, когато Трот скочи с коня си в реката, пресече я по дъното без да се показва над водата и се появи зад гърба на противника — за всеобща изненада. Но това бе типично за всички велможи на Тъмната империя. На пръв поглед изглеждаха отпуснати, дори мързеливи, отдадени на удоволствията, ала в действителност бяха силни като животните, на които подражаваха, а не им липсваше и храброст — дори в излишък. Същият този Шенегар Трот веднъж отсече ръчичката на малко дете и я погълна лакомо пред очите на собствената му майка — принудена на сила да присъства на това ужасяващо пиршество.

— Да тръгваме — предложи Хоукмун и въздъхна дълбоко. — Ще спрем на другия край на лагера, а утре отрано ще опитаме да се измъкнем незабелязано.

Четиримата поеха бавно през лагера. От време на време срещаха по някой войн с меча маска, който поздравяваше бодро д’Аверк и получаваше отговор на същия тайнствен език. Когато наближиха другия край на лагера спряха и слязоха от конете. Не се тревожеха, че ще ги разпознаят, защото все още носеха доспехите и маските, които бяха взели от войниците в хана. Докато вдигаха палатката д’Аверк се навърташе наоколо и наглеждаше работата им. Обясни им, че за рицар с неговия ранг било недопустимо да помага на хората си.

След известно време покрай тях премина група инженери от Ордена на язовеца, които тикаха количка, натъпкана с резервни остриета за секири, дръжки на саби, накрайници за стрели, върхове на копия и прочие. Имаха и точиларска машина.

— С нещо можем ли да ви помогнем, мечи братя? — попитаха те, като спряха край малкия лагер.

Хоукмун измъкна нащърбената си сабя.

— Ей това нещо се нуждае от заостряне.

— Аз пък си изгубих кочана със стрелите — приближи се Оладан и огледа нахвърляните на дъното разнообразни стрели.

— А приятелчето ви? — попита един от язовците. — Та той няма дори сабя.

Посочил бе към Изелда.

— Ами дай му, щом няма, глупако — излая с началнически тон д’Аверк и язовците се втурнаха да изпълнят нареждането му.