Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 68

— Сега разбирам защо непрестанно се оплакваше, че си болен — заяде се с него Хоукмун. — Тия доспехи ще разболеят всеки. Почти съм готов да зарежа целия план.

— С времето ще привикнеш с тях — успокои го д’Аверк. — Малко ще покашляш и ще те стягат тук-там, но пък като ги свалиш ще се чувстваш като гол охлюв.

— Предпочитам да съм гол — ядосваше се Оладан докато пристягаше ремъците на мечата маска. Внезапно я изпусна и тя изтрака на пода.

— По-внимателно — предупреди го д’Аверк. — Да не я счупиш.

В отговор Оладан ритна презрително шлема.

Яздиха един ден и една нощ, докато стигнат границата с Чехия. Нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя бе завладяла напълно тази малка провинция, защото преминаваха само през опожарени градове, а пътят бе осеян с разкъсани от лешоядите трупове, чийто гъсти ята кръжаха ниско над главите им и от време на време се спускаха, за да си устроят поредното пиршество. Нощта бе толкова светла, сякаш слънцето бе останало да грее, но всъщност се озаряваше от пожарищата на градовете, селата и махалите, които димяха наоколо. А черните орди на островната империя на Гранбретан се носеха с диви крясъци из полето — като демони от пъкъла — размахващи факли и мечове.

Малцината оцелели се криеха където намерят, а при вида на четиримата приятели, облечени в доспехи на гранбретанци, мирните жители се разбягваха ужасени. Взимаха ги за поредната, макар и малобройна дружина на подпалвачи и убийци и нито приятелите, нито враговете им се досещаха кой се крие под маските.

Настъпи поредното утро, забулено в черни пушеци, озарено от заревото на кладите, утро на покрити с пепел ниви и изтъпкана реколта, на прекършени цветя и окървавени трупове или с други думи — утро, каквото настъпваше във всички земи, които бяха смазани от тежкия ботуш на Тъмната империя.

По прашния път срещу тях се зададе конен разезд — ездачите бяха загърнати в дълги черни плащове, които покриваха дори шлемовете им. Препускаха на мощни врани коне, но се бяха прегърбили в седлата като да идваха от далечен път.

Когато наближиха Хоукмун промърмори разтревожено:

— Това са гранбретанци и очевидно нещо е събудило интереса им към нас…

Водачът им пръв отметна назад качулката си и отдолу се показа лъскава меча маска, покрита с красиви орнаменти също като тази на д’Аверк. Той дръпна юздите на черния си жребец и даде знак на останалите да спрат.

— Тишина и тримата — нареди им д’Аверк и ги поведе към очакващите ги войни.

— Аз ще говоря.

Междувременно иззад шлема на водача се разнесоха странни и причудливи звуци примесени с протяжен хленч и тихичко ръмжене, та измина доста време, преди Хоукмун да се досети, че това ще е тайният език на Ордена на мечката.