Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 31

Не мина минута и всички добрали се до гемията пирати бяха избити. Техните събратя продължаваха да се хвърлят от борда на „Засмяното момиче“ право в разпенените води и смеейки се все така неудържимо, се опитваха да ги достигнат с плуване.

Хоукмун огледа внимателно „Засмяното момиче“ и за своя изненада откри, че по-голямата част от моряците като по чудо бяха отървали кожата, главно благодарение на това, че се бяха изкатерили високо по мачтите.

Д’Аверк изтича на кърмата, сграбчи със здравите си ръце кормилото и отряза въжетата, които плуваха зад тях във водата.

— Уф — въздъхна Оладан, затъкна сабята и се зае до оглежда получените в битката рани. — Май се измъкнахме накрая — при това с нов кораб.

— Ако имаме късмет, ще стигнем в пристанището преди „Засмяното момиче“ — ухили се Хоукмун. — Дано все пак да го срещнем, защото всичкия ни багаж остана там.

Д’Аверк насочи с опитни движения гемията право на север. Платното се изду от попътния вятър и плуващите сред вълните безумци останаха зад тях. Смехът им продължаваше да кънти, докато морето ги поглъщаше един по един.

След като помогнаха на д’Аверк да завърже кормилото така, че да следват маршрута на север, те се заеха да оглеждат кораба. Трюмът буквално беше натъпкан със съкровища, събрани от безброй потопени кораби, но освен това имаше какви ли не на пръв поглед безполезни вещи — счупени оръжия, корабни инструменти, вързопи с дрехи — а не рядко и полуизгнили трупове, разчленени, или оковани един за друг.

Тримата решиха първо да се отърват от труповете, загърнаха ги в изпокъсани наметала, или във вързопите и ги хвърлиха зад борда. Работата беше ужасно неприятно и трудоемка, защото немалко човешки останки бяха заринати под купищата със съкровища.

Погледът на Оладан се закова върху отрязана до лакътя човешка ръка, която неизвестно по какъв начин се беше мумифицирала. Той я вдигна с неохота и разгледа пръстенът, поставен на кутрето. Сетне извърна глава към Хоукмун.

— Господарю Дориан…

— Какво има? Не си губи времето с този пръстен. Хвърли цялата ръка.

— Почакай. Виж пръстена. Погледни каква странна изработка…

Хоукмун се надвеси нетърпеливо, втренчи поглед в пръстена и изведнъж го позна, а на лицето му се изписа изумление.

— Не. Не може да бъде!

Това беше пръстенът на Изелда. Същият, който граф Медни бе поставил на ръката й в деня на нейния годеж с Дориан Хоукмун.

Хоукмун вдигна ръката, занемял от ужас, с облещени очи.

— Какво? — извика Оладан. — Какво те тревожи?

— Нейният е. Това е пръстенът на Изелда.

— Но как ще се озовала в тези далечни морета, на хиляди мили от Камарг? Това е изключено, господарю Дориан.

— Това е нейният пръстен. — Хоукмун премести поглед върху ръката. — Но тази ръка не е на Изелда. Вижте, пръстенът едва влиза в малкия пръст. А когато граф Медни й го сложи, стоеше дори малко хлабаво. Тази ръка е на някакъв крадец. — Той измъкна безценния пръстен и запрати мумифицираната ръка с презрително изражение. — Някой, който може би е бил в Камарг и е откраднал пръстена… — Дориан поклати глава. — Не ми изглежда много вероятно. Но какво ли е истинското обяснение?