Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 29

Това беше див, налудничав смях, сякаш целият пъкъл се тресеше от истерично веселие.

— Корабът на Лудия бог — рече капитан Мусо, а очите му бяха пълни със сълзи. — Обречени сме.

Седма глава

Пръстенът на ръката

Хоукмун, Оладан и д’Аверк се изправиха рамо до рамо на палубата, загледани в приближаващата се гемия.

Моряците от своя страна се бяха скупчили около капитана — на другия край на кораба, колкото се може по-далеч от нападателите.

Втренчил поглед в изкривените от ярост и безумие лица на моряците от гемията, Хоукмун си повтаряше, че шансовете им за измъкване са почти нищожни. Няколко закривени, вързани на въжета абордажни куки изсвистяха във въздуха и се забиха в мекия борд на „Засмяното момиче“. Секунда след това тримата войни се заеха да секат въжетата.

— Вдигнете хората по платната — извика Хоукмун на капитана — накарайте ги да завъртят кораба. — Но уплашените моряци не смееха да помръднат. — Това е единственият ни изход! — викна им Хоукмун. Моряците пристъпваха от крак на крак, но не предприемаха нищо.

Хоукмун извърна поглед към атакуващия ги кораб, тъкмо в мига, когато бордът му се блъсна в техния и нападателите започнаха да се прехвърлят през парапета, стиснали в зъбите си закривени саби. Въздухът кънтеше от оглушителен смях, а по запотените лица на пиратите се четеше зловеща кръвожадност.

Ето че един от тях връхлетя върху Хоукмун, размахвайки неистово сабя. Дориан завъртя ловко китка, прониза го право в гърдите и отметна тялото му назад, така че то полетя в тесния процеп между блъскащите се бордове. Само след миг всичко наоколо бе изпълнено с гърчещи се потни тела, които висяха по платната, рейките и мачтите, подскачаха като подивели или се прехвърляха на ръце по абордажните въжета. Тримата рицари успяха да спрат първата вълна, а палубата се превърна в кървава баня, но безумците продължаваха да заливат кораба им и постепенно ги изтласкаха назад, като компенсираха липсата на бойно умение с небрежното отношение към собствения си живот.

Хоукмун неусетно бе разделен от другарите си и нямаше представа живи ли са, или вече са покосени. Навсякъде около него танцуваха голи тела, но той продължаваше да размахва сабята, стиснал дръжката с две ръце и сякаш бе заграден от плътна блестяща стоманена завеса. Беше опръскан в кръв от главата до петите и само очите му блестяха, сини и спокойни, зад спуснатото забрало на шлема.

А през цялото това време войните на Лудия бог продължаваха да се смеят — смеховете им кънтяха дори когато ги посичаха, или обезглавяваха.

Хоукмун знаеше, че няма да издържи много и скоро ръката му ще отмалее. Усещаше, че сабята е натежала, а и коленете му започваха да треперят. Опрял гръб в стената на каютата той сечеше и пронизваше този на пръв поглед безкраен поток от кикотещи се безумци, чийто блестящи остриета святкаха все по-близо пред очите му.