Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 30

Наоколо се въргаляха обезглавени и разчленени трупове, но с всеки удар силите на Хоукмун се топяха.

Тъкмо отбиваше поредната атака, когато краката му внезапно се подкосиха и той падна, като се подпря на едно коляно. Смехът наоколо се усили и с триумфиращи усмивки войните на Лудия бог се нахвърлиха да го довършат.

Хоукмун завъртя наново острието, отсече китката на един от нападателите, а втория прониза и издърпа сабята му, така че сега имаше две оръжия. С пленената сабя отбиваше ударите, а със своята нанасяше, така че за малко съумя да поразчисти мелето около себе си и дори да се изправи на крака. После Хоукмун използва мига, когато бе покосил поредния противник и се втурна в каюткомпанията, зад която бе мостикът. Изкачи се на него и там се обърна за да продължи сражението, но този път имаше съществено тактическо преимущество, защото безумните войни трябваше да се катерят по тесните стълби. Едва сега видя, че Оладан и д’Аверк се бяха покатерили по такелажа откъдето отбиваха доста успешно атаките на пиратите. Погледна към кораба на безумците. Беше привързан към техния, но палубата му бе съвсем безлюдна. Целият екипаж се беше прехвърлил на борда на „Засмяното момиче“. На Хоукмун изведнъж му хрумна една идея.

Той се завъртя рязко, обърна гръб на вражеските войници, скочи на перилата на мостика и сграби едно провиснало от мачтата въже. После се залюля над палубата.

Молеше въжето да е достатъчно дълго и когато се озова отвъд борда на кораба, разтвори ръце и полетя надолу. В последния миг успя да сграби перилата на вражеската гемия. Прехвърли се през тях, изтича по палубата и докато сечеше абордажните въжета, извика колкото му глас държи:

— Оладан, д’Аверк! Бързо — при мен!

Двамата мъже го зърнаха и продължиха да се катерят нагоре, следвани по петите от войниците на Лудия бог.

Гемията бавно се отдалечаваше от нападнатия кораб и разстоянието между двата борда растеше с всяка секунда.

Д’Аверк скочи пръв, хвърли се самоотвержено към такелажа на отплаващия кораб, успя със сетни сили да се вкопчи в едно от въжетата и се залюля заплашително, като едва не се стовари върху палубата.

Оладан го последва, но поучен от примера му отряза едно въже и се люшна на него, като същевременно се плъзна надолу и накрая се просна по лице на палубата.

Неколцина от безумните войници се опитаха да ги последват и дори успяха да се докопат до парапета на кораба и без да спират истеричния си кикот се нахвърлиха върху Хоукмун.

Дориан почти нямаше сили да се защитава. Една сабя го удари в рамото, друга издрънча по забралото на шлема му. Неочаквано сякаш от небето между голите войни се спусна облечен в ризница рицар и ги посече с бързи и ловки движения.

Това беше самият д’Аверк с познатата меча маска, опръскан в димящата кръв на своите жертви. Зад него притича и Оладан, посъвзел се от падането и с боен вик на уста.