Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 32

— Може би тя е пътувала насам — търсила те е? — предположи Оладан.

— Не е толкова глупава, че да го стори. Но кой знае? По-важното обаче е, къде е самата Изелда?

Оладан понечи да отвърне нещо, когато над тях се разнесе груб, сподавен смях. Двамата вдигнаха глави към люка на трюма.

Отгоре се беше надвесило безумно, ухилено до уши лице. Изглежда, че все пак един от пиратите бе успял да се покатери на борда. И ето, че сега се готвеше да скочи върху им.

Хоукмун едва успя да оголи сабята и безумецът връхлетя, святкайки с острието. Стомана се удари в стомана.

Оладан на свой ред извади сабята, отнякъде дотича и д’Аверк, но Хоукмун им викна:

— Искам го жив! Жив ми трябва!

Докато Хоукмун разменяше удари с пирата, д’Аверк и Оладан прибраха оръжията и го заобиколиха отзад. На два пъти безумецът се освобождаваше от хватката им, но накрая успяха да го съборят и набързо го овързаха с първото попаднало им въже. Макар и завързан здраво, безумецът продължаваше да се кикоти, а от устата му капеше белезникава пяна.

— И за какво ни е жив? — попита с вежливо любопитство д’Аверк. — Защо да не му прережем гърлото и да приключим с въпроса?

— Това, — вдигна ръка Хоукмун — е скъп за мен пръстен, който открих наблизо. Той принадлежи на Изелда, дъщерята на граф Медни. Искам да узная откъде тези нещастници са се сдобили с него.

— Странно — намръщи се д’Аверк. — Доколкото знаех девойката е в Камарг и се грижи за ранения си баща.

— Значи графът е ранен?

Д’Аверк се засмя.

— Така е. Но Камарг все още се държи. Просто исках да те ядосам, Дориан. Не зная колко е тежка раната на графа, но той още е жив. А онзи неостаряващ мъдрец — Боуджентъл — му помага в командването на войската. Последното, което чух бе, че резултатът между Камарг и Тъмната империя все още е равен.

— И нищо ли не знаеш за Изелда? Не си ли чул, че е напуснала Камарг?

— Не — отвърна д’Аверк и се навъси. — Чакай, май си спомням… Ах, да — за един от офицерите в армията на графа. Свързали са се с него и са го подкупили да отвлече момичето, но опитът се е провалил.

— Откъде знаеш?

— Ами, този човек — Хуан Жинага — изчезнал. Изглежда граф Медни е разкрил предателството и го е убил.

— Не мога да повярвам, че Жинага ще стане предател. Познавам го, макари да не бяхме приятели — той беше поручик от кавалерията.

— Заловен от нас при втората битка за Камарг — усмихна се д’Аверк. — Мисля, че е от немски произход — държахме в залог семейството му.

— Изнудвали сте го!

— Изнудвали са го, аз нямах честа да участвам. Чух за този план на едно съвещание в Лондра, на което кралят бе повикал всички военачалници за да докладват за хода на кампанията ни на европейския континент.

Хоукмун го изгледа замислено.

— Да предположим, — поде той — че Жинага е успял в задачата, измъкнал се е от Камарг, но по пътя се е натъкнал на диваците на Лудия бог…

Д’Аверк поклати глава.

— Не е възможно да са стигнали чак до южна Франция. Щяхме да чуем за тях.

— Тогава, какво може да е обяснението?