Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 27

— На този същия сал ли? — прекъсна го Хоукмун.

— На същия, да.

— Но как се озовахте в морето?

— Отливът, скъпи приятелю — отвърна д’Аверк и махна безгрижно с ръка. — Течението. Нямах представа, че сме толкова близо до устието. С такава скорост бяхме издърпани навътре в морето, че не след дълго брегът се изгуби от погледите ни. На този сал — това проклето късче дърво — прекарахме цели шест дни, а Питър и Екардо непрестанно се дрънкаха и се обвиняваха взаимно, вместо да се досетят, че виновният всъщност бях аз. О, дук Дориан, не можеш да си представиш колко досадно бе всичко това.

— Заслужаваш по-лоша съдба — заяви Хоукмун.

На вратата се почука. Оладан отвори и в каютата влезе някакъв хлапак с подпухнали бузи, носещ поднос с три идентични купи, пълни със зеленикаво-сива каша.

Хоукмун пое подноса и подаде на д’Аверк голяма лъжица. Д’Аверк се поколеба за миг, сетне загреба лакомо. Очевидно преглъщаше храната с усилие на волята. След няколко загребвания омете кашата и положи лъжицата в празната купа.

— Много вкусно — рече той. — Съвсем добре за корабна кухня.

Отвратен от вида на поднесената храна Хоукмун му подаде своята купа и след миг Оладан последва примера му.

— А, благодаря ви — закима д’Аверк. — Но човек трябва да се храни с мярка. Стига ми каквото хапнах.

Хоукмун се подсмихна от деликатността на французина. Нямаше съмнение, че вкусът на кашата е бил отвратителен, но в глада си д’Аверк я бе погълнал цялата при това доста лакомо.

Французинът се протегна и костите му изпукаха шумно.

— Ах — прозя се той. — Простете нахалството ми, господа, но ми се ще да поспя. От няколко дни не съм мигвал.

— Вземи моето легло — предложи услужливо Хоукмун и посочи тясната си койка. Все пак пропусна да отбележи, че при предишния оглед бе открил, че завивките гъмжат от дървеници — сякаш цяло едно племе се бе заселило вътре. — Ще попитам капитана дали няма някой хамак.

— Премного благодарен — отвърна д’Аверк с такава дълбока трогателност, че Хоукмун изненадано спря на прага.

— За какво?

Д’Аверк се закашля аристократично, после вдигна глава и продължи с познатия, подигравателен тон:

— Ама, как, скъпи ми Дориан, задето ми спаси живота, разбира се.

На сутринта бурята бе утихнала и въпреки, че морето продължаваше да се вълнува, изглеждаше далеч по-спокойно от предния ден.

Хоукмун срещна д’Аверк на палубата. Французинът носеше бричове от зелено кадифе и бе загърнат в пелерина, но бе свалил ризницата.

— Добре ли спа? — попита го Хоукмун.

— Чудесно — отвърна д’Аверк, но в очите му блестяха весели пламъчета и Хоукмун предположи, че дървениците добре са се забавлявали с него.