Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 25

Ето го! Тримата бяха забелязали кораба и махаха като подивели към него. Изглежда обаче, не бяха видели плуващия към тях Хоукмун.

От време на време Хоукмун зърваше лицата им, от гребена на някоя вълна, но не можеше да ги различи ясно. Двама от тях продължаваха да се борят, докато третият седеше почти безучастно на сала.

— Дръжте се! — извика Хоукмун, като се опитваше да надвие свирепия вой на вятъра и тътнежа на вълните. Той напрегна сили, заплува с резки движения и не след дълго доближи сала, който почти бе погълнат от разпенените черни води.

Хоукмун сграбчи сала и видя, че двамата, които плуваха отстрани, се блъскаха един друг. Видя също така, че на лицата си носеха мечи маски.

Тримата корабокрушенци бяха войници на Гранбретан.

За един кратък миг Хоукмун се поколеба дали да не ги остави на волята на съдбата. Но после се отказа. Първо трябваше да ги спаси, а сетне да решава как да постъпи с тях.

Той извика на двамата, които продължаваха да се бият, но те изглежда не го чуха. Крещяха нещо неразбрано и махаха настървено с ръце, та Хоукмун си помисли, дали не са си изгубили разсъдъка в това премеждие.

Хоукмун се помъчи да се изтегли на сала, но му попречиха напоените с вода дрехи и завързаното около пояса въже. Все пак в този миг седящият в средата на сала мъж го забеляза и Хоукмун махна с ръка.

— Помогни ми — изпъшка той. — Инак и аз не ще мога да ви помогна.

Мъжът се надигна, надвеси се над двамата си приятели, неочаквано ги сграбчи за гърлата и ги тласна назад в бурното море.

— Хоукмун, скъпи ми приятелю! — извика нечий глас зад маската. — Колко съм щастлив да те видя. Ето — помогнах ти — сега салът олекна и…

Хоукмун се вкопчи отчаяно в един от потъващите, който дори сега продължаваше да се бори с другия. С тези тежки маски и доспехи двамата щяха да потънат всеки миг. Но ръката му се изплъзна. Оставаше му само да проследи безпомощно, как маските им изчезват сред вълните.

Той вдигна глава към единствения оцелял, надвесил се над него с протегната ръка.

— Д’Аверк, ти уби приятелите си! Чудя се, дали да не те оставя да ги последваш.

— Приятели? Скъпи мой Хоукмун, та те не ми бяха никакви приятели. По-скоро верни слуги. — Д’Аверк се подхлъзна и едва не падна при следващата вълна, а Хоукмун задраска отчаяно по гредите на сала. — Никакви приятели. Верни — както вече казах — но и ужасно досадни. И невероятно тъпи. Ей това не можех да го понасям. Хайде, позволи ми да ти помогна. Салчето е малко, но ще се поберем…

Хоукмун се остави на д’Аверк да го изтегли на сала, после се обърна и махна към кораба, който едва се различаваше в тъмнината. Въжето се опъна и Оладан започна да ги дърпа към себе си.

— Какво щастие, че минавахте наблизо — промърмори с безгрижен глас д’Аверк, докато се приближаваха до кораба. — Тъкмо вече смятах, че съм загубен и че не ще мога да изпълня великите предзнаменования, заради които съм бил създаден и тогава кой мислите ми се притече на помощ — самият благороден дук на Кьолн! Съдбата отново ни събра, Дориан.