Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 26

— Така е, но ако не си затвориш устата и не ми помогнеш с въжето с удоволствие ще те изпратя след твоите двама приятели — изръмжа Хоукмун.

Салът се плъзна по склона на вълната и шумно удари изгнилия корпус на „Засмяното момиче“. Някой им хвърли въжена стълба и Хоукмун се закатери по нея, прехвърли се през перилата и се строполи задъхан на палубата.

В този миг Оладан съзря маската на изкачващия се след него мъж, изруга гневно и понечи да извади сабята си, но Хоукмун навреме го спря.

— Той е наш пленник. По-добре да го запазим жив, та да има с какво да търгуваме, ако изпаднем в беда.

— Ето една разумна постъпка! — похвали го с възхищение д’Аверк, после изведнъж се закашля. — Простете, но опасявам се, че съвсем отпаднах от това премеждие. Топли дрехи, чаша горещ грог и здрав сън — ето от какво се нуждая, за да се възстановя по-бързо.

— Радвай се, ако не ти сложим пранги — озъби се Хоукмун. — Отведи го в каютата, Оладан.

Присвити в тясната, нискосводеста каюта, Хоукмун и Оладан гледаха как д’Аверк си сваля маската, ризницата и подгизналите дрехи.

— И как стигна до този сал, д’Аверк? — попита го Хоукмун, докато французинът се триеше енергично с кърпа. Беше изненадан от хладнокръвието на своя събеседник и дори с изненада установи, че донякъде изпитва симпатия към него. Може би се дължеше на откровеността, с която д’Аверк говореше за своите амбиции, както и на нежеланието да осъжда постъпките си, като например убийството, което бе извършил съвсем наскоро.

— Това е дълга история, любезни приятелю. Та значи, ние тримата — Екардо, Питър и моя милост — оставихме другите да се справят със сляпото чудовище, което насъскахте срещу нас и избягахме сред близките хълмове. Не след дълго орнитоптерът, който бяхме поръчали за вас, се появи и започна да кръжи — няма съмнение, че пилотът бе поразен от изчезването на града — както и ние, длъжен съм да призная, но надявам се по-късно да ми го обясниш. Както и да е, дадохме сигнал на пилота и той се приземи. Малко по-късно започнахме да осъзнаваме в какво затруднено положение сме изпаднали… — д’Аверк се огледа — Ама тука няма ли нищо за ядене?

— Капитанът поръча да приготвят вечерята — отвърна Оладан. — Продължавай.

— Та значи, бяхме трима, лишени от коне и изоставени в един доста затънтен край на света. На това отгоре бяхме позволили на тъй важния пленник да се измъкне — всъщност, пилотът беше единственият жив свидетел на този наш пропуск…

— Нима го убихте? — учуди се Хоукмун.

— Ами, да. Налагаше се. После се натоварихме на машината, с идеята да отлетим към най-близката база.

— И какво стана? — попита Хоукмун. — Знаехте ли как се управлява орнитоптерът?

Д’Аверк се засмя.

— Позна и този път. В тази област съм кръгла нула. Успяхме някак да се вдигнем във въздуха, но после проклетата машина отказа да се насочи в посоката, в която искахме и ни понесе бог знае накъде. Да си призная, в този момент за пръв път се притесних. Орнитоптерът се носеше като побъркан и накрая взе, че полетя към земята. Поне успях да го насоча към брега на някаква река и там се приземихме безпрепятствено. Екардо и Питър обаче си изгубиха ума, непрестанно се караха и държанието им ставаше все по-нетърпимо. Все пак намерихме малко материал за сал, заплавахме надолу по реката и излязохме при някакъв град…