Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 24

— Добър вечер, сър — рече той и обърса зачервения си нос с опакото на ръката. — Надявам се, че пътуването ви е приятно.

— Горе-долу, благодаря. Как се движим засега?

— Много добре, сър — отвърна капитанът и завъртя глава, за да скрие очите си от прямия поглед на Хоукмун. — Много добре. Да наредя ли на готвача да ви приготви вечерята?

— Защо не? — кимна Хоукмун.

В този момент под мостика застана кормчията, който тихичко си пееше и очевидно бе доста пиян.

Изведнъж корабът се люшна под ударите на внезапен шквал и корпусът изскърца заплашително. Хоукмун се вкопчи в перилата, изпълнен с ужасното предчувствие, че всеки миг корабът ще се разпадне. Капитан Мусо обаче сякаш не бе забелязал промяната, а кормчията се беше проснал на палубата с бутилка в ръка и бавно, но неумолимо се плъзгаше към единия й край.

— Ще взема да му помогна — рече Хоукмун.

Капитанът се изсмя гръмко.

— Нищо му няма — ще го пази пиянският късмет.

Ала междувременно тялото на кормчията се претърколи, опря в перилата, а ръцете му чак до раменете се провесиха отвън. Хоукмун скочи на палубата, изтича при падналия кормчия и го изтегли към средата на платформата, докато корабът се люшна от поредния удар на вятъра и този път високите вълни го прехвърлиха.

Хоукмун втренчи поглед в човека, когото беше спасил. Кормчията лежеше по гръб, затворил очи, а устните му продължаваха да помръдват в такт с пиянската песен, която бе подел по-рано.

Хоукмун се усмихна, завъртя учудено глава и извика на капитана.

— Прав си — този човек има пиянски късмет. — Той вдигна глава и изведнъж му се стори, че вижда нещо във водата. Смрачаваше се доста бързо, но въпреки тъмнината беше почти сигурен, че наблизо има друг съд.

— Капитане — забелязахте ли нещо ей там? — извика той и посочи с ръка през завесата на проливния дъжд.

— Прилича ми на сал — отвърна гръмогласно Мусо.

Хоукмун се приведе над перилата и при следващото просветляване различи далеч по-ясно плаващия предмет. Наистина беше сал, за който се държаха трима души.

— Трябва да са корабокрушенци — обади се равнодушно Мусо. — Бедните копелдаци. — Той сви рамене. — Всъщност, какво ме е грижа…

— Капитане, трябва да ги спасим — викна Хоукмун.

— Никога няма да успеем в тая тъмница. Пък и само ще си изгубим времето. Трюмът ми е празен, единствените които плащат за това пътуване сте вие и ако не стигна на време в Симферапол, някой друг ще ми грабне под носа товара.

— Трябва да ги спасим — повтори твърдо Хоукмун. — Оладан — дай въже.

Българинът изтича в кабината на кормчията, вдигна от там навитото въже и дотича с него. Салът все още се виждаше, а лицата на тримата корабокрушенци белееха в мрака. от време на време го покриваше някоя по-голяма вълна, но след секунда се показваше наново. Разстоянието между него и кораба растеше бавно, но неумолимо и Хоукмун осъзнаваше, че не след дълго салът ще бъде далеч извън обсега им. Той привърза единия край на въжето за перилата, другия омота около кръста си и след като свали сабята и наметалото, се хвърли в разпененото море.

Само след миг Хоукмун си даде сметка в каква опасна ситуация е попаднал. Почти невъзможно бе да се плува при подобно вълнение и всеки момент можеше да бъде блъснат в корпуса на кораба при това с такава сила, че да изгуби съзнание и да се удави. Въпреки това той замахна с ръце, опитвайки се да се задържи на повърхността, докато се озърташе за сала.