Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 59

— Казваш, че обиждал свещениците?

— Твърди, че е законния Юдейски цар, потомъка на Давид — каза Юда, повтаряйки думите, които Исус му бе наредил да каже.

— Така ли? — Пилат се загледа замислено през прозореца.

— А що се отнася до фарисеите, господарю…

— Какво за тях?

— Те желаят смъртта му. Знам го от сигурно място. Някои от онези фарисеи, които не са съгласни със старейшините го предупредиха да напусне града, но той отказа.

Пилат кимна. Очите му се присвиха докато обмисляше информацията. Макар да мразеха пророка, фарисеите със сигурност щяха да направят политически капитал от арестуването му.

— Фарисеите искат да им се махне от пътя — продължи Юда. — Хора от всички страни се стичат за да го слушат и днес много от тях се разбунтуваха в Храма.

— Значи той е бил причината, така ли? — бяха му докладвали, че малка група е нападнала в Храма среброменителите и се е опитала да ги ограби.

— Разпитай онези сред арестуваните, които са вдъхновители на деянието — каза Юда. — Те са хора на Назарянина.

Пилат продължи да дъвче замислено долната си устна.

— Не мога да извърша арест — каза той. Положението в Ерусалим бе достатъчно напрегнато и ако арестува този „цар“ можеше да последва невиждан по размери бунт, какъвто нямаше сили да спре. Желаеше безредици, но не искаше той да излезе причината за тях. Не евреите, а Тиверий щеше да го обвини тогава. Но ако евреите извършеха ареста, това щеше да насочи гнева на хората срещу тях и да развърже ръцете му за по-активни действия. Ако можеше само да принуди фарисеите да извършат този арест.

— Чакай тук — каза той на Юда. — Ще изпратя послание на Кайафа.

Дохождат на едно място наречено Гетсимания, и Той каза на учениците Си: Чакайте тука докато се помоля. И взе със Себе Си Петра, Якова и Иоана, и захвана да се ужасява и тъгува. И каза им: Душата Ми е прескърбна до смъртта, постойте тука и бдете.

(Марка 14:32-34)

Глогауър вече виждаше задаващото се множество. За първи път откакто напусна Назарет се почувства физически слаб и изтощен.

Възнамеряваха да го убият. Трябваше да умре, вече се бе примирил с тази мисъл, макар да се страхуваше малко от болката. Отпусна се върху неравната земя на хълма, загледан в приближаващите се факли.

Идеалът на мъченичеството — веднъж бе заявила Моника — не е нищо друго освен патологичен мазохизъм, лесен начин да се забрави чувството за отговорност, метод за контрол на репресирани хора…

— Едва ли е толкова просто…

— Така е, Карл.

Сега вече ще и покаже на Моника.

Жалко само, че тя никога не ще разбере. Възнамерявал бе да и напише за всичко и да остави писмото в Машината на Времето с надежда, че някой ден ще го намерят. Странна му се струваше позицията, която тогава бе защитавал. Никога не е бил религиозен, поне в обичайния смисъл на думата. По-скоро агностик. Не от убеждение защитаваше религията от циничното съжаление на Моника, а от недоверие към идеала, в който тя бе вложила своята вяра — науката, способна да реши всички проблеми. Не можеше да сподели тази вяра и не му оставаше нищо друго освен християнската религията със своя Бог. В съзнанието му се бореха съмнението във физическата реалност но този бог и подозрителността към всесилната наука.