Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 49

От време на време той се оглеждаше с учудване или опипваше робата с изненада. Почти бе забравил за Мария.

— Във всеки един от нас се крие манията за месия, Карл — бе казала веднъж Моника.

Спомените му не бяха вече така пълни, ако това въобще бяха спомени, а не объркана игра на въображението.

— По това време в Галилея е имало десетки месии. Това, че Исус се е превърнал в мит и религия е една историческа случайност…

— Едва ли нещата са толкова прости, Моника.

Не бе нещо необичайно за равините да дават убежище на многобройните пророци, които кръстосваха Галилея, стига те да не бяха членове на някоя поставена извън закона секта.

Но този бе по-странен от останалите. Лежеше неподвижно, със замръзнало изражение на лицето, а от очите му, изпълнени с безкрайна мъка, се стичаха сълзи.

— Седни, синко — каза равинът. — Какво искаш да ни запиташ?

— Къде е Христос?

Не разбираха езика, на който им говори.

— Гръцки ли е? — запита един, но друг поклати глава.

Той се намръщи и се огледа с помътнял поглед.

— Уморен съм — каза той на техния език.

— Откъде идваш? — запита един от равините.

Той помълча и отвърна:

— Ха-олам хаб-бах…

Те се спогледаха.

— Ха-олам хаб-бах — повториха след него.

— Ха-олам хаб-бах. Ха-олам хаз-зех. Светът, който идва и светът, който е.

— Носиш ли ни послание? — каза един от равините. Този пророк бе толкова различен, толкова странен, сякаш бе истински пророк. — Послание?

— Не зная — отвърна пророка с пресипнал глас. — Трябва да си почина. Уморен съм. Мръсен съм. Извърших грях.

— Ела. Ще те нахраним и подслоним. Ще ти покажем къде да се изкъпеш и къде да се помолиш.

Слуги донесоха гореща вода и той се изми. Сресаха му брадата и косата и му подрязаха ноктите.

След това, в килията която бяха подготвили за него, му поднесоха богато угощение, но той почти не яде. И леглото със сламен матрак бе твърде меко за него. Отвикнал бе. Но не бе успял да си отдъхне в къщата на Йосиф и затова си полегна.

Спа лошо, често викаше насън, но равините, които слушаха отвън не можаха да разберат онова, което казва.

— Последното нещо, което бих си помислила, е че ще изучаваш арамейския, Карл. Нищо чудно, че ти…

Карл Глогауър остана в синагогата няколко седмици. Прекарваше времето си в библиотеката, ровеше в пожълтените свитъци търсейки отговора на това, което го измъчваше. Но думите от Заветите, които в много случаи търпяха двояко тълкуване, само го объркваха. Нямаше нищо, за което да се хване, което да му покаже къде е сгрешил.

* * *

Това е комедия. Заслужавам ли такава участ? Няма ли никаква надежда? Никакво решение?

Равините се държаха на дистанция от него. Бяха го приели за свят човек. Гордееха се с пребиваването му в синагогата. Бяха уверени, че е избраник на Бога и чакаха търпеливо да им заговори.

Но пророка проговаряше рядко като произнасяше под носа си неразбираеми тиради на техния език примесени с неясни словосъчетания от неговия.