Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 3

— Съжалявам, сър — Уилиямс бе почти разплакан.

— Ще го взема с мен в Матрън. Надявам се за твое добро, Уилиямс, че не е нещо сериозно. Бъди така добър да дойдеш при мен, в учителската стая след часовете.

Карл почувства, че мистър Матсън го вдига.

Беше доволен.

Носеха го.

От силните болки в главата и страната му се повръщаше. Не бе имал възможност да установи къде точно го е докарала Машината на Времето, но като завъртя глава и отвори очи той прецени по мръсното наметало от овча кожа и памучната препаска на човека от дясно, че почти със сигурност е в Близкия Изток.

Целта му бе да се приземи в 29 година след Христа, някъде в пущинака отвъд Eрусалим, близо до Бетлехем. Чудеше се дали сега го носят в Eрусалим?

Вероятно бе в миналото защото носилката, на която го носеха бе направена от грубо обработена животинска кожа. Но може би не, помисли си той, защото бе прекарал достатъчно време сред малки племенни общини в Близкия Изток за да е наясно, че там все още се срещат хора, които почти не са променили начина си на живот от времето на Мохамед. Надяваше се, че не си е строшил ребрата напразно.

Двама мъже носеха носилката на рамене, докато другите вървяха отстрани. Всички бяха брадати, тъмнокожи и обути със сандали. Повечето носеха тояги. Миришеше на пот, на животинска мазнина и на още нещо трапчиво, което той не можа да установи.

Вървяха към верига от хълмове в далечината и още не бяха забелязали, че се е събудил.

Слънцето не беше така силно, както когато за първи път изпълзя от Машината на Времето. Свечеряваше се.

Местността на около бе камениста и гола и дори хълмовете отпред изглеждаха сиви.

Потръпна, когато носилката се разтърси и изстена от засилилата се болка в хълбока.

За втори път загуби съзнание.

Отче наш, който Си на небето…

Като повечето от неговите съученици бяха го възпитали, да отдава почит на християнската религия с думи. Утринни молитви в училище. Поне две молитви през нощта. Едната — Божията молитва, а другата — Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате, Господ да поживи сестрите и братята ми и всички скъпи хора около мен, и Господ да поживи мен. Амин. Така го беше научила жената, която известно време се грижеше за него, докато майка му ходеше на работа. Беше прибавил от себе си списък от „благодаря ти“ (благодаря Ти за хубавия ден, благодаря Ти че отговорих правилно по история… ) и „прости ми“ (прости ми, че бях груб към Моли Търнър, прости ми, че не си признах пред мистър Матсън… ). Едва на седемнадесет години започна да си ляга без да произнася ритуалните молитви и то благодарение на нарастващото нетърпение за мастурбация.

Отче наш, който Си на небето…

* * *

Последните спомени за баща му бяха свързани с ваканция на море, когато бе четири или пет годишен. Войната бушуваше, влаковете бяха претъпкани с войници, спираха често. Спомняше си как пресича релсите към отсрещния перон, питайки баща си за съдържанието на вагоните, които се композираха наблизо. Имаше ли някаква шега? Нещо за жирафи?

Помнеше баща си като едър, висок човек. Гласът му бе благ, може би малко тъжен, очите му го гледаха с меланхоличен поглед.