Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 2

Макар да знаеше това, човекът далеч не се чустваше спокоен. Погледът му блуждаеше иззад запотеното стъкло, попивайки ужасът на предстоящата реалност. Събитията се бяха развили със светкавична бързина и в хаоса на мислите си той все още не беше способен да направи хладен анализ на случилото се. Достъпът до системата му беше отказан за пореден път. Защо? — не спираше да се пита той. След окончателният срив в опитите на човечеството за постигане на хибернация, изгледът да прекара остатъка от живота си затворен в стъклен ковчег не му допадаше кой знае колко. Не че страдаше от клаустрофобия… Дори ежедневният масаж не го облекчаваше особено.

Колко дни бяха изминали? Ден, два, седмица? Представата му за времето се беше свила под тежкия чук на сковаващия го страх. Дългият коридор между редиците от камери изглеждаше като недостежимо блаженство, но вън нямаше храна, нямаше въздух, нямаше живот. Животът беше ограничен тук — между четирите стени. Живот на затворник — помисли си огорчено човекът. Пътят към киберсвета беше отрязан, знаеше го, но не спираше да опитва да се върне там. Отново и отново, докато един ден с треперещи ръце и запотени пръсти той не изключи захранването. Рано или късно този ден щеше да дойде. Някой се беше погрижил това да се случи.

Както и много други неща.

* * *

Ден: 226 от старта, 145 от нашествието

Камъкът се плъзна по скалата и очерта широка елипса. Шумът беше стържещ, но приглушен, все едно някой бе намазал предварително скалата със звукоизолиращ лак. Правата линия се оказа по-лесна за изпълнение. Нечия ръка стисна внезапно китката на Дийн и започна да я разтръсква все едно беше повредено ветрило. Два чифта очи се срещнаха в тъмнината, едните — гневни и укорителни, а другите по детски уплашени и наивни.

— Какво? — попита гневно Дийн.

— Уубииеццц — изсъска тихо Нелим, като се стараеше да слее думите си с потока от течаща вода. Страхът не спираше да пълзи по всичките му вътрешности и да дълбае галерии в тях подобно на малък, но трудолюбив язовец, който се подготвяше за трудния сезон. А Нелим много добре знаеше, че големите трудности предстояха тепърва.

Той кимна напред и зашляпа с босите си крака по течението. Усещаше ледената вода като леко пощипване върху настръхналата си кожа и макар да не искаше да признае това му доставяше известно удоволствие.

Момчето продължаваше да гледа след него като жертвата, с която ще завърши канибалското пиршество. Нелим не веднъж беше виждал тези големи мълчаливи очи и често се питаше дали в тях може да бъде прочетено нещо друго освен тъга. Не беше прекосил половината източни щати по трудния начин, за да разбере, че ще умре в някаква тъмна пещера в Ню Мексико.

— Ххаййде. — кимна той и се учуди, че все още беше запазил способността си да се усмихва. — Поччтии сстигнахххме.