Читать «Застигнати от викинги» онлайн - страница 5

Анди Бъндлър беше загубил дар слово. Гледаше като иконата закачена в параклиса на някой девически пансион. Ако в този момент го простреляха в бедрото с пушка за мамути той едва ли би могъл да измучи и едно „Ауу“. Все пак се напрегна и даде най-доброто на което беше способен:

— Ъъ…

— Дийн, как го направи?

— Ти не можеш ли? — учуди се момчето.

— Ггосподи Дийн, ттова е фантастично. Защо не си ми казал досега?

Сред гъсти облаци от съмнение, Нелим видя малкото момче, свило се върху предната седалка на стария автомобил. Видя страхът в очите му, там под свъсеното небе в Топика. Нима онова безпомощно хлапе беше способно да деактивира мутирал и еволюирал вирус от стотен порядък?

— Дийн? — каза строго Нелим, усещайки, как няколко роти мравки изорават гърба му. — Как разбра, че има вирус наоколо?

— Много просто. — каза отвлечено Дийн и кимна към играта. — Когато се прилижи някой от Тях, тя побледнява.

— Господи! — Анди се намеси решително в разговора.

— Следил те е. — каза Нелим. — Бързо! Време е да се омитаме оттук. — той се изправи намръщен, но за щастие все още прекалено възбуден за да започне да се самосъжелява. — И само да съм чул някой да проговори! Дийн?

— Тъпак… — смъмри момчето и се изправи.

— Не изпускай поглед от дисплея!

Това момче е като трън в петата. — помисли си Нелим. — Като златен трън… — поправи се той и за пръв път в сърцето му потече чиста надежда.

* * *

След 3 месеца

Огънят гореше с онази страст и простота, с която Ева сигурно е попитала Адам дали я обича. Не беше истински огън — такъв създаден от Мозъка би предизвикал верига от събития, които щяха да привлекат вниманието на Вирусите. Този беше изкуствен — като пластмасовата коледна елха, купена за да върне радостта в домашното огнище макар и за една вечер в годината, но с гаранция, че това ще става всяка година. Според мнозина, Вирусите можеха да опазят системата непокътната, колкото змията — забранения плод, но това не беше всичко. Вирусите биха затрили всичко с лека ръка, ако това не означаваше собственото им унищожение и ако не противоречеше на Първата директива; защото макар произлезли от компютъра, Те се научиха да бъдат разумни, а първичният разум поражда жажда за експанзия.

Макар няколкократно по-умни от хората, Вирусите не бяха по-разумни от тях. Макар, че съществуваше илюзия за обратното, Те не надграждаха хората като по-приспособим вид, а просто бяха като техен придатък, твърде уродлив при това. Ето защо Дарвин не би бил особено доволен, ако съзреше накъде отвежда неговия произход на видовете. Без повече възможности за отстъпление, хората се научиха да оцеляват и това бе основното им оръжие срещу Вирусите. Всяка вечер. Всяка минута. Защото времето беше от огромно значение…

— Питър, постави ли блокатори на източния склон? — каза Мей и се наведе над пламъците с проточени напред ръце, давайки си вид на премръзнала. — Онези, които постави в сряда сигурно вече са сдали багажа. — Огнените отблясъци играеха върху бялото й лице с ефирност, наподобяваща морски нимфи, къпещи се в изобилието на залеза, което придаваше на усмивката й допълнителна доза изящество.