Читать «Вирусът Y2K» онлайн - страница 16

— Точно така. Трябва да проследим комуникационните и радионавигираните сателити. По тях няма някаква работа. Само ще ги наблюдаваме. Когато настъпи великата нощ, ще ни е нужно да знаем кой работи и кой не.

— Доста очакваш от мен — отбеляза Рони.

— Да. Очаквам невъзможното. С нас ли си?

— Тук сме близо до Чайна Таун, нали?

— Да. През няколко преки.

— Трябва да има някаква уловка.

— Има — увери я Док. — През следващите две години и половина няма да имаш никакъв друг живот.

— Ожаднях от всичко това — въздъхна Рони. — Мога ли да направя чай?

Когато Рони излезе от кухнята, Док го нямаше; в залата бяха Бо и Каролин.

— Каква музика обичаш? — попита Каролин. — Аз обичам всякаква, стига да е шумна.

— Чудничко, няма що — увери я Рони.

Ейдриан Хофман се оказа дундесто момче от Флорида. Изпитваше истинска тръпка, щом успееше да накара контролните системи на железопътния транспорт да спрат влаковете, стържейки с колела върху релсите. Любимият номер на Ейдриан бе да нахлуе в центъра за сигналните системи на дадена железопътна линия, да нагласи всички светлини на червено и по този начин да блокира едновременно придвижването на десетки влакове.

— Значи не те е грижа за влаковете? — попита Док по електронната поща.

— Напротив. Обожавам влаковете. Собственик съм на най-големия железопътен макет на американските железопътни линии в света — „Амтрак“.

— А понякога не нагласяваш ли сигналните светлини на зелено?

— Не желая да убивам никого — отвърна Ейдриан.

— На колко си години? — осведоми се Док.

— Осемнадесет.

— Какво е отношението ти към метрополитеновите транспортни системи?

— Бива си ги.

— Смяташ ли, че можеш да управляваш движението на метрото в Ню Йорк?

— Там има доста влакове. Следователно и доста сигнални светлини. Значи — да.

— Идеята е да се направи така, че влаковете да продължат да се движат, а не да бъдат спрени.

— Обръщането на условията на сто и осемдесет градуса ми звучи като феър плей — изписа Ейдриан.

— Ще ти изпратя самолетен билет и хиляда долара.

— Не. Смени билета с влаков. Иначе — много гот. Никога не съм бил в Ню Йорк.

Четири дни по-късно седеше с Ейдриан на гара Пенсилвания — по-известна като Пен Стейшън — и си мислеше: проблемно дете, не е изключено да има и психически отклонения, но, Господи, как само владее материята. С дебелите си очила и дългите мръсни коси Ейдриан приличаше на класически зубрач. Говореше малко, но носеше подробна компилация на всички компютърни системи, използвани от шестте най-големи американски железопътни компании.

— Искаш ли да видиш Ню Йорк? — попита Док.

Док не го заведе нито да види Емпайър Стейт билдинг, нито в Сентръл парк. Вместо това прекараха дванадесет часа в метрото. Ейдриан стоеше най-отпред на първия вагон и наблюдаваше линиите. По този начин те кръстосаха надлъж и нашир града от Фар Рокаей до Ривърдейл — ту под земята, ту на повърхността, по мостове и през тунели. Вагоните с грохот се придвижваха по релсите, а сигналните светлини — ту зелени, ту червени — се очертаваха пред тях като непрекъснат светлинен поток. Слязоха на Централната гара и на спирка в Куинс, където от пероните се виждаха цели композиции влакове. Ейдриан попиваше всичко като сюнгер и само след няколко часа вече той ръководеше обиколката.