Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 98

— По-скоро пожарникарски.

На лицето му се изписа нетърпение и любопитство, така че тя поясни:

— Когато пожарът най-накрая изгасне, сградата трябва да се обезопаси, затова обвиват прозорците с полиетилен.

— Полиетилен. Невероятно.

Втори пристигна Джим Суийтмън, който огря кабинета с ослепителната си усмивка.

— Поздравявам те. Ще е забавно, като тръгнеш да продаваш правата за екранизация.

— Значи ли, че ще трябва да отскоча до Лос Анджелис?

— Зависи… Как си с голфа?

— С голфа ли?

— Е, ще трябва да се научиш да играеш голф, за да впечатлиш големите клечки в киното.

10:56, петък сутринта

— Виждам, че си късметлия, Кагни. (Героиня полицайка от популярен телевизионен сериал. — Б. ред.)

Джоджо вдигна поглед. Ричи Гант стоеше на вратата и тя пусна химикалката.

— Какво? Да не би да говориш за сделката ми за 1,12 милиона лири за Нейтън Фрей?

— Доколко беше въпрос на късмет?

Джоджо се засмя.

— Знаеш ли? Колкото повече работя аз, толкова повече работи и късметът ми.

Устата му се отвори, като че искаше да каже нещо, но не му се удаде. Очевидно беше в плен на силни чувства.

— Ау! — Джоджо се плесна по челото. — Кого трябва да прегърна? Май вече стана време за седмичното съвещание. Нека те съпроводя до залата — тя се опита да сложи ръка на гърба му, но той се изплъзна.

На събранието всички говореха за сделката на Джоджо — книгата на десетилетието. Съдружниците силно се вълнуваха при мисълта, че ще получат част от комисионата, но дори и редовите агенти се радваха; всички, с изключение на Ричи Гант.

— Колко книги на десетилетието станаха досега? — попита той. — Май поне шест.

Това предизвика смущение. Всички завиждаха, но повечето бяха достатъчно деликатни да не го покажат.

— Не беше много спортсменско — възпротиви се Дан Суон.

— Какво очакваш? — запита Джослин Форсайт с глас, сякаш го душат. — Аматьор. Гамен. Казвам аз да се отървем от него.

— Смотаняк — прошепна Джоджо и в стаята настъпи неловка тишина. — Смотаняк, не гамен.

Петък следобед

От два и тридесет нататък дамският състав в „Липмън Хай“ се скупчи в кабинета на Джоджо — дори Лорета Френч и Орора Хол забравиха омразата си към нея — носеха бебешки чорапки, розови гащички, дънкови роклички и миниатюрни фланелки, украсени с лъскави принцеси.

— Не ти ли се ще самата ти да си ги сложиш? — въздъхна Пам.

— Като нищо.

Скоро Луиза се появи на вратата и възкликна:

— Леле!

— Каква е станала косата ти — извика Джоджо. Късо подстриганата коса на Луиза беше израснала и обрамчила лицето й, от което изглеждаше по-млада и по-нежна, отколкото я помнеше.

— Ехе! — Луиза посочи вързопа, закопчан на гърдите й. — Остави косата ми. Какво ще кажеш за това?

— Покажи ни я — изчурулика Пам.

— Я се наредете на опашка — разпореди се Джоджо. — Зад мен. Аз купих тортата, аз ще бъда първа. Здравей, мила — тя се наведе да целуне Луиза. — Поздравления! Дай ми я сега.

— Кажи „здравей“ на леля Джоджо — Луиза й подаде Стела.

— Олеле! — Джоджо се загледа в мъничкото личице, миниатюрните миглички и разфокусираните сини очи.