Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 100

— Нищо не ми говори.

Пам сви рамене.

— Препоръчвам ти да го погледнеш. Не съм сигурна, но може да излезе нещо страхотно.

ЛИЛИ

Въпреки че сама направих избора си, никога няма да си простя. Звучи твърде мелодраматично, зная, но е чистата истина. Много пъти до този ден съм си пожелавала да не го бях срещала. Това е най-ужасното нещо, което някога съм извършвала, и дори сега, когато сме заедно и имаме Ема, често установявам, че докато правя нещо обикновено — приготвям млякото на Ема или си мия косата, очаквам да настъпи катастрофа. Да изграждаш щастието си върху чуждото нещастие не е добро начало за устойчива връзка. Антон казва, че страдам от чувството за вината, характерно за всеки католик. Но аз не съм католичка — следователно не може да е вярно.

Глава 35

Журналисти. Със скромния си опит на човек, от когото са взимали интервюта, мога да кажа, че съм срещала два вида. Първите се правят на „сериозни“, като се обличат като бездомници (стил, който до известна степен толерирам, откакто станах майка). Другите изглежда прекарват целия си живот, пъхайки си носа в чуждите работи.

Тази, която наруши територията ми — Марта Хоуп Джоунс от „Дейли Еко“ — беше от втората категория. Беше облечена в червен костюм с позлатени копчета с обточени с ширити пагони на раменете и носеше обувки в същия червен цвят. Чудно как е успяла да ги намери. Навярно е прибегнала до услугите на агенциите за организиране на сватби, където боядисват обувките на шаферките в същия цвят като роклите им. Не че особено разбирам от това.

— Добре дошла в скромното ми жилище — казах аз и едва-що не си отхапах езика. До такава степен не исках да привличам вниманието й със скромността на жилището си: бивш общински апартамент, само с една спалня, който приютяваше Антон, Ема и мен.

Когато Отали, пиарката от „Долкин Емери“, уговори интервюто, бях помолила да ми позволят да се срещна с тази Марта в хотел, бар или на някоя автобусна спирка — където и да е, но не тук. Ала статията трябвало да носи „домашна“ атмосфера, така че не ми оставиха избор.

— Очарователни — обяви Марта, завирайки носа си в кухнята и забелязвайки две сушилки с дрехи, които упорито отказваха да изсъхнат.

— Не е нужно да влизате там — цялата пламнах. — Представете си, че не сте ги видели.

Но Марта бръкна в чантата си (в същия червен цвят като обувките), извади бележник и започна да си записва нещо. Опитах се да чета на обратно и ми се стори, че една от думите беше „кочина“.

Насочих я към хола, който Антон, слава Богу, беше разтребил. Всъщност беше струпал четиридесет или петдесет от меките играчки на Ема в един ъгъл, освен това беше изпразнил цял флакон с освежител за въздух с аромат на праскови с надеждата да замаскира миризмата на мухлясало пране.

Марта се тръсна на канапето, измърмори „Боже!“ и скокна отново на крака. И двете забелязахме остра част от „Лего“, която болезнено се бе забола в задникай.

— Извинете, това е на момиченцето ми…

Марта надраска още нещо в бележника си.

— Не използвате ли диктофон? — попитах аз.

— Не, така е много по-непосредствено — размаха химикалката си с усмивка. И можеше да си пише каквото си поиска за мен.