Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 285

Тогава защо три месеца след като го напуснах, се чувствах по-тъжна отвсякога?

На следващата сутрин, когато дойде пощата, Ирина ми подаде плик с официален вид и аз попитах:

— Има ли нещо друго за мен?

— Не.

— Нищо?

— Не.

— Например картичка?

— Казала, не.

В главата ми се въртеше една мисъл: Непременно трябва да замина нанякъде.

Отдавна бях отлагала гостуването при майка ми в Уорикшир — беше минало дълго време, прекалено дълго, откакто я бях изплашила, че може да отида да живея при нея.

Безпокоях се, че губех пари, като не работех, но когато отворих писмото с официалния вид, установих, че съдържа огромен чек за процента от „Церовете на Мими“. Чекът с процента, с парите, които можеха да спасят дома ни, ако бяха пристигнали миналия декември.

Сълзи закапаха от очите ми. Колко различен щеше да бъде животът ни? Но аз избърсах мокрите си клепки и си признах, че както познавах и двама ни, не бе особено вероятно. През януари трябваше да започнем да внасяме редовните вноски, а редовните приходи никога не са били силната ни страна.

Ужасно странно беше да получа чека, той идваше от съвсем друга част от живота ми, сякаш бе послание от отдавна загинала галактика. Все пак това беше „знакът“, който ми трябваше; означаваше, че мога да си взема почивка от работата, да позвъня на мама и да й съобщя хубавата вест.

— Колко време мислиш да останеш? — попита тя. Долових ли тревога?

— Дълго — отвърнах, — месеци. Година. Добре де, не се ужасявай. Идвам за седмица.

— Добре.

Отидох да си стегна багажа и под пластовете бельо в чекмеджето се натъкнах на писмото, оставено от Антон. Стоеше под един сутиен и го гледах, сякаш очаквах да помръдне. Ръцете ме сърбяха да го отворя. Вместо това го хванах за ъгълчето и го хвърлих в коша за боклук; нещо, което трябваше да направя преди седмици.

После натоварих колата (Ирина ми позволи да взема новото й ауди — още един подарък от Василий), най-вече с плюшени играчки.

Беше ясна пролетна утрин и се чувствах прекрасно, докато набирах скорост по шосето, сякаш обръщах гръб на някаква опасност в Лондон. По-малко от два часа след като бяхме тръгнали, отбихме от шосето.

— Почти стигнахме! — след което изпъшках, тъй като поредицата завои ни бяха докарали точно зад камион, натоварен с бетонни телеграфни стълбове, който пълзеше с около тридесет километра в час. Пътят беше прекалено тесен и криволичещ, за да го задмина, затова казах:

— Сега сме на село, Ема, няма нужда да бързаме — тя се съгласи и двете запяхме „Колелата на автобуса“.

Ревейки: „Пляс, пляс, пляс!“, се влачехме зад камиона, когато внезапно той подскочи от някаква издатина на пътя и стълбовете се изплъзнаха от веригите, с които бяха вързани и се разлетяха подобно на бетонни кегли. Валяха върху нас, падаха по пътя, не остана време дори да се изненадаме. Един рикошира о предното стъкло и като с магия то се напука и се превърна в непрозрачна маса. Други удариха покрива на колата и той хлътна навътре, не виждах нищо пред себе си, кракът ми натискаше спирачката, но продължавахме да се движим. Бяхме спрели да пеем и усещах с кристална ясно та, че ще умрем. Щях да загина заедно с детето си на някакъв селски път в Уорикшър. Не бях готова.