Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 286

В огледалото за обратно виждане срещнах погледа на Ема, озадачен, но не и разтревожен. Тя е мое дете и аз не я опазих.

Плъзгането сякаш продължи вечно. Стори ми се, че са минали години: Ема беше тръгнала на училище, преминала през юношеството и за първи път се страхуваше да не е бременна… после осъзнах, че постепенно движението ни се забавя. Сякаш беше сън, в който искаш да избягаш, но краката ти отказват да се движат; спирачката опираше в пода, но не действаше.

Накрая, след дълго време, успяхме да спрем. Останах седнала за момент, не можех да повярвам, че е тихо, после се обърнах към Ема. Тя протегна ръка. Нещо се бе забило в нея.

— Стъкло — каза тя.

Излязох от колата и краката ми бяха така олекнали, та имах чувството, че плувам във въздуха. Измъкнах Ема от бебешкото й столче и тя също ми изглеждаше безтегловна. Късата й коса беше обсипана със стотици мънички парченца стъкло — задният прозорец се беше пръснал над главата й, но странното беше, че изглежда не беше ранена. Нито пък аз. Нищо не ни болеше, нямаше и капчица кръв.

Шофьорът на камиона ломотеше като луд.

— О, Боже — не спираше да повтаря. — О, Боже. Рекох си, че съм ви убил. Рекох си, че съм ви убил.

Измъкна мобилния си телефон и се обади — вика помощ, безучастно си помислих аз, държах Ема и гледах разбитата кола и разпръснатите навсякъде стълбове. Чувствах неотложна нужда да седна, така че се свлякох на тревата и придърпах Ема към себе си. Докато седяхме отстрани на пътя, изведнъж разбрах, че причината, че нямах и драскотина, не беше защото съм имала невероятен късмет, а защото всъщност бях мъртва. Ощипах се по ръката. Усетих нещо, но не бях сигурна. Ощипах и Ема и тя ме погледна изненадано.

— Извинявай.

— О, Лили — каза тя. — Не прави така.

Беше доста хладен ден — можех да видя дъха си, — но се чувствах съвсем удобно: леко замаяна, сякаш въздухът беше разреден, но извънредно спокойна. Взех Ема в прегръдките си, лицата ни се докоснаха и застанахме неподвижно, все едно позирахме за снимка. В далечината се чу вой на сирени, после пристигнаха хората от линейката и се затичаха към нас.

Това е, помислих си. Сега щях да видя как завързват безжизненото ми тяло към носилката и да почувствам как се рея на няколко метра над тях. Това, което не можех да разбера, бе дали и Ема е мъртва.

Насочиха към очите ми един дълъг фенер, увиха лентата на апарат за кръвно около ръката ми и ме обсипаха с глупави въпроси. Кой ден сме? Как е името на министър-председателя? Кой спечели наградата за поп идол? Човекът от линейката погледна смазаната кола и трепна.

— Имали сте невероятен късмет.

— Така ли — сега беше шансът ми да попитам. — Нима ми казвате, че не съм мъртва?

— Жива сте — отговори уверено той. — Но сте в шок. Не правете резки движения.