Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 283

— Не съм казала, че съм умна, просто и мен така са ме отгледали. Може би затова така се оплетохме с Антон.

Тя въздъхна и посочи една кутия от бисквити.

— Взимай колко трябва — след което ми подаде една картичка. — Поща за теб.

Погледнах и се изненадах: три мечки гризли, на фона на борови дървета. Изглеждаше, сякаш е пристигнала от Канада. Най-голямата мечка държеше сьомга в устата си, средната ловеше риба в реката, а най-малката се мъчеше да задържи някаква рибка с лапите си. Обърнах я и прочетох надписа: „Гризли край реката“. Но някой — с почерка на Антон — беше задраскал надписа и бе написал: „Антон, Лили и Ема вечерят“. За моя огромна изненада се чух да се смея.

Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“

Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.

През целия ден се чувствах щастлива.

Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“

Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.

Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.

Обърнах се към Ирина и казах:

— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.

— Много добре.

Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:

— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.

— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.

— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.

— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.

Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.

— Какво е това?

— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.

— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.

— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!

Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.