Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 233

Постави ръка на корема си, така се прави, нали? Естествено е да стане майка. Как ли ще изглежда детето им? Тъмно, русо, червенокосо? В момента гените им навярно се бореха кой да вземе надмощие.

ЛИЛИ

„Кейтриона се боеше и сега страхът й доби плът и кръв в лицето на четвъртото увредено дете. Не й трябваше друго доказателство. Вече знаеше. Досещаше се от дълго време. Случаите на рак бяха необичайно много, явно нещо го предизвикваше…“

Не слушаха. Книжарницата бе в Шефилд, поредната спирка в убийствената промоционална обиколка за „Кристално чиста“, и осемдесетината жени, натъпкани в стаята, си разглеждаха ноктите, брояха плочките на пода, планираха утрешната вечеря — само и само да изтърпят скуката, докато четях.

Хвърлих бърз поглед към публиката си; групичката с бели рокли; трите, които бяха помолени да се преместят в задната част на книжарницата, защото високите им островръхи шапки пречеха на останалите да гледат; приятелките от предния ред, държащи магически пръчици, които бяха направили сами. Разбира се, имаше и множество обикновени жени.

През цялата седмица беше едно и също: на всяко четене се тълпяха посетителки, които усърдно се бяха постарали да заприличат на героини от „Церовете на Мими“. Но с риск да прозвуча неблагодарно, бих предпочела да не го бяха правили. Караха ме да си мисля: „Какво създадох?“ (И отвличаха вниманието от „Кристално чиста“, книгата, която силно се надявах да продам.)

Ново неспокойно шумолене достигна до мен, както бях кацнала на високия си стол, и реших да съкратя по-голямата част от четенето: бях постъпила по същия начин и предишните вечери. Просто бях поразена от тяхното отегчение, за да удължавам агонията им.

„Кейтриона вдигна телефона. Отдавна трябваше да проведе този разговор…“

Направих малка пауза, за да разберат, че съм свършила и казах:

— Благодаря ви — и поставих книгата на катедрата. Последваха учтиви аплодисменти и когато стихнаха, аз запитах:

— Имате ли някакви въпроси?

Една жена скочи на крака. Не го задавай, помолих аз. Моля те, не питай това. Но естествено, тя попита. Това беше първият въпрос по време на всяко четене през цялата обиколка.

— Ще напишете ли друга като „Церовете на Мими“?

Одобрението на останалите беше почти осезаемо. Всички започнаха да кимат. И аз щях да попитам същото, се носеше във въздуха, подобно на шепот. Добър въпрос. Да, много добър въпрос.

— Не — отговорих аз.

— Оооо — отвърна като ехо публиката. Тонът им не изразяваше само разочарование, бяха обидени, направо ядосани. Самоделните пръчици от първия ред развълнувано се заклатиха, а трите „вещици“ отзад свалиха островръхите си шапки и ги притиснаха към гърдите си, сякаш отдаваха почит на мъртвец.