Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 234

Отчаяно се опитах да обясня, че „Церовете на Мими“ е единствена и е написана като реакция на преживелицата ми с обира.

— Но не може ли да се опитате да ви нападнат отново? — предложи друга жена. Естествено предположих, че се шегува.

— Хахаха — насилих се да се усмихна. — Други въпроси?

Докоснах екземпляра на „Кристално чиста“ до себе си, колкото да им напомня защо са тук, но не помогна. Следващите въпроси отново бяха свързани с „Церовете на Мими“.

— Вие ли сте прототипът на Мими?

— Градчето на Мими истинско ли е?

— Практикували ли сте бяла магия, преди да напишете книгата?

Стараех се да отговарям любезно, но взех да намразвам Мими и то пролича в отговорите ми. После дойде време да раздавам автографи и множеството със задоволство се заточи към задната част на книжарницата. Но вместо да вземат хубавите томчета с твърда подвързия на „Кристално чиста“, те наизмъкнаха от чантите си екземпляри на „Церовете на Мими“, толкова изпокъсани, сякаш ги бяха ръфали настървени кокер шпаньоли. Започна леко да ми прилошава.

Обаче нямаше как да не се смиря пред топлотата на всяка, която се приближаваше до масата.

— Благодаря ви, че написахте „Церовете на Мими“…

— Това е любимата ми книга…

— Тя ми спаси живота…

— Чела съм я поне десет пъти…

— Подарила съм я на всичките си приятелки…

— По-добре действа и от антидепресант…

— По-сладка от шоколад…

— Нямах търпение да ви срещна.

Подаряваха ми магически пръчици, домашно приготвени бонбони, заклинания, написани на малки листчета, и ме поканиха на друидска сватба. Повечето хора искаха да се снимат с мен, както през онзи отдавна отминал ден с Миранда Инглънд.

Ако кариерата ми не зависеше от успешните продажби на „Кристално чиста“, щях да се радвам на любезността им и да се наслаждавам, че съм създала нещо, развълнувало толкова много хора. Но фактът бе, че кариерата ми наистина зависеше от продажбите на втората книга, а от приблизително осемдесетте души, които бяха дошли на четенето, само двама я купиха. Предишната вечер в Нюкасъл бяха продадени три книги, а по-предната в Лийдс — една, също толкова и в Манчестър. А в Бирмингам, в началото на седмицата, не купиха нито една. Това не беше добре. Както и новините от класацията за най-продаваните книги.

Докато се връщах към хотела, включих мобилния си телефон и се помолих с цялото си същество да имам съобщение от Джоджо. Да каже, че „Долкин Емери“ искат да ми предложат половин милион лири за следващата книга. За да си го представя, трябваше да напрегна въображението си до краен предел. Поне да ми предложат нещо, колкото и да е. Беше изпратила на Таня седемте глави на новата ми книга преди седмица, навярно вече имаше новини? Но ужасният електронен глас изрече НЯМАТЕ НОВИ СЪОБЩЕНИЯ, така че се обадих на Антон, който беше вкъщи с Ема.

— Нещо ново?

— Обади се Джоджо — не искала да те безпокои по време на четенето, но и нямаше какво да съобщи. Таня не й се е обадила днес следобед и мисли, че е по-добре да не я пришпорва.