Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 177
Мариан Кийс
През ума ми минаваха всевъзможни страховити неща, че ще трябва да издам книгата си под псевдоним и да наема актриса, която да се представя за мен. Но тогава нямаше да мога да натрия носа на Лили и да покажа на Антон успеха си. Исках да ме снимат (Ура!) в разкошния ми дом. Щеше ми се хората да ме питат: „Онази Джема Хоган ли сте?“
За съвет се обърнах към Сюзан.
— Нека сме справедливи към майка ти — отговори тя. — Не боли, ако я попиташ.
Точно тук грешеше.
Повдигнах въпроса през паузата за реклами.
— Мамо?
— Да?
— Мисля да напиша книга.
— Каква книга?
— Роман.
— Какъв роман? За Кромуел?
— Не…
— За еврейка в Германия през 1938?
— Слушай. Изключи за момент телевизора и ще ти кажа.
Относно:Имам новини
Скъпа Сюзан,
Послушах съвета ти и я питах. Нарече ме кучка. Направо не вярвам, а и тя — също. Най-лошото име, с което е наричала някого, е „госпожичка“ или „парцал“. Дори и Колет не нарече „кучка“.
Но докатото майка ми слушаше фабулата, устата й се отваряше все по-широко и очите й се ококорваха все повече. Изражението й беше на човек, който има много да каже, но ужасният шок го е накарал да онемее и накрая, с последни усилия, думите са се пръкнали от дъното на душата му.
— Ах… ти малка… — дълга драматична пауза, докато думата премине през тесни незнайни коридори, подобни на кулисите на рок концерт, след което напира нагоре, нагоре, нагоре (давай, давай, давай) към светлината, — КУЧКА!
Стори ми се, че ме е ударила през лицето, после установих, че наистина е така. Имах ивица на лицето от ръката й. После ме хвана за ухото и наистина ме заболя.
— Искаш целият свят да разбере как са ме унижили.
Опитах се да обясня, че не става дума за нея и баща ми, поне вече не и че това е най-старата човешка история. Но тя грабна снопчето листи, които бях отпечатала за нея.
— Това ли е? — изръмжа тя. (Да, изръмжа. Моята майка.) Опита се да го разкъса на две, но беше прекалено дебело, така че го раздели на по-малки части и тогава наистина му видя сметката. Като див звяр. Кълна се в Бога, че виеше и ме достраша, да не започне да го хапе със зъби. Да го изяде.
— Сега — обяви тя, когато страниците се бяха превърнали в ивички и парченца, разпилени из цялата стая като след снежна буря, — край с книгата.
Нямах кураж да обясня, че всичко го има и в компютъра.
— Ухото още ме боли. Наистина съм трескав творец.
С обич: Джема
Това ужасно влоши отношенията ми с мама. Чувствах се виновна и засрамена — но и много възмутена. Което ме караше да се срамувам още повече. И все пак не исках да престана да пиша. Ако наистина я обичах, нямаше ли просто да ликвидирам романа? Но — тук можеш да ме наречеш егоистка — чувствах, че съм се отказала от много неща и един глас в мен нашепваше: Ами аз?
