Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 153

— Защо трябва да наема теб? — поинтересува се тя и аз заизреждах събитията, които бях организирала: сватби, конференции, церемонии по награждавания, а после взех да се запъвам и изиграх последния си коз. — Имам вълшебна пръчица — казах аз, — със сребърна звезда на мек люляков фон.

— И аз имам — извика тя. — Наемам те.

Тя изтича и я донесе, след което тържествено я завъртя над главата ми и каза:

— Удостоявам те с честта да организираш рождения ден на Лесли.

После ми я подаде и рече:

— Кажи: „Дарявам ти замък с кули.“

Взех неохотно пръчицата.

— Хайде! — настоя тя. — „Дарявам ти замък с кули.“

— Дарявам ти замък с кули — повторих аз.

— Дарявам ти средновековна зала.

— Дарявам ти средновековна зала — повторих отново. Работата започна да става доста досадна.

— Дарявам ти достойни рицари.

— Дарявам ти достойни рицари.

При всяко „даряване“ трябваше да завъртам пръчицата над главата й и да докосвам с нея рамената й. Беше много унизително, после тя загуби интерес към пръчицата и едва не се разплаках от щастие. Особено като се има предвид, че трябваше да си запиша изискванията й.

Какъв списък стана! Искаше сребриста, царствена „тога“ (използва тази дума) със заострени, дълги до земята ръкави, бяло хермелиново наметало, островръха шапка сато на принцеса и сребърни обувки (естествено остри). Напитките трябваше да са розови. Пожела сребърни столове с извити крака. И храната трябваше да е розова.

Записах си всичко, кимайки:

— Да, хубава идея.

Не й зададох никакви трудни въпроси, като как ще убедим гостите мъже да пият розовите напитки и как, по дяволите, очаква някой да танцува под звуците на група менестрели, свирещи на лютни. Не му беше времето да откривам слабите страни на тези части от идеята й, имащи най-малко практическо значение. Все още се намирахме под топлото сияние на младоженческия период и имаше предостатъчно време за схватки с надвикване през идващите седмици — когато тя щеше да ми крещи, а аз кротко да се усмихвам — о, достатъчно време.

— Кога искаш да го направим?

— На тридесет и първи май.

След два месеца. За да го изпипам, ми трябваха две години, но такива като Лесли не гледат да те улеснят.

Както и да е, тръгнах си пълна с идеи и всичко изглеждаше много по-лесно. Новата работа винаги ободрява — след като времето си минаваше, без да имам каквито и да е поръчки, все едно ми бяха взели кислорода — но сега дишах свободно и без усилие, и освен това беше очевидно, че идващата петъчна вечер би била идеална за близка среща с Оуен. Можех да се престоря за пред майка ми, че имам да свърша нещо и да се насладя на блажен махмурлук на следващия ден. Не беше хубаво да лъжа мама, но не ме беше грижа. След като станах свидетел на близостта между татко и Колет, трябваше да променя живота си.

Докато се върна в стаята си, Лесли беше оставила четири съобщения — имала „страхотни“ идеи; поканите трябвало да се доставят лично от красив принц; на гостенките да се раздадат торбички с гримове, когато пристигнат — но не искаше да плаща за тях.