Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 143

Грег ни поведе към стълбите и докато се навеждах да взема Ема на ръце, забелязах малки дупчици в дъските на пода. Дървояди. Колко омайно. Колко… колко… автентично. Би било невъзможно да си нещастен в тази къща.

Всяка от трите спални бе по-възхитителна от предишната. Представях си железни кревати, бродирани юргани, люлеещи се столове и прозрачни завеси, диплещи се на лекия вятър, и бях като омагьосана.

Хвърлих бърз поглед в старовремската баня и пак споменах събаряне на стени.

После Грег ни поведе надолу към най-хубавото място в къщата: прелестната, преливаща от растителност градина. Дървета, растящи покрай стената и оплетените едни в друге храсти протягаха клони и донякъде скриваха къщите и високите сгради в света отвън.

— Има касис, къпини — сочеше Грег. — Ябълково дърво. През лятото ще имате плодове.

Трябваше здраво да се вкопча в Антон.

Близо до задната ограда имаше ниска, старомодна оранжерия за отглеждане на домати. До нея се намираше обърната на запад градинска скамейка, направена от бели дървени летви, с крака от ковано желязо.

— Не можете допуснете, че сте в Лондон.

— Хм — съгласих се аз, щастлива, че мога да не обръщам внимание на шума на колите по далечната улица.

Виждах се как седя в тази градина и пиша в красива тетрадка, с кошничка прясно набрани къпини до себе си. На слънцето косата ми изглеждаше златиста и на вълни, сякаш току-що съм била на фризьор, облечена бях в нещо леко и светло от „Гоуст“ или може би „Марли“.

Най-ясно виждах как Ема играе с други деца — навярно нейни братчета и сестричета? Незнайно защо всички имаха къдрици и щастливи, хвърляха камъни по оранжерията.

Щях да правя хербарии. Френските ми прозорци щяха да имат леки, светли завеси, които щяха да потрепват от вятъра, а аз ще вървя боса от градината към къщата с градинарски ножици и кошница в ръце.

Долавях аромат на полузабравен сън. Беше ми така познато, сякаш бях идвала и преди, въпреки че знаех, че не съм. Откакто се помня, съм била на мнение, че лошото на парите е едно: обещават ти света, понякога дори закратко ти го дават — преди да ти го отнемат отново.

Изведнъж разбрах каква глупачка съм била. Трябваше да помисля за собствен дом при първа възможност. Трябваше да се пазаря за по-добро заплащане.

Така отчаяно желаех къщата, бях ненаситна от алчност. Готова бях да продам баба си, стига да беше жива и някой да ние да искаше да я купи.

Никога не съм желала нещо по-силно. Бих умряла за тази къща. Но нямаше нужда от подобни драми, защото тя вече беше моя. Само трябваше отнякъде да намеря половин милион лири.

Почти не си спомням как стигнахме до вкъщи, но щом веднъж се озовах в тесния си сбутан апартамент, се нахвърлих върху Антон. Чувствах се сякаш на косъм съм избегнала смъртта и съм видяла отблизо недостъпната за сетивата красота на божественото, след което отново съм се върнала в тялото си, защото е станала грешка и още не ми е дошло времето. Чувствах се съсипана.