Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 128

— Съжалявам — отговорих. — Не работя тук.

— За какво сте седнали тогава тук? Да обърквате хората ли?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което казваше, защото зъбите й сякаш имаха свой собствен живот, все едно, че гледах лошо дублиран филм.

Обясних й.

— Значи сте писателка? — май работата потръгна. — Но това е чудесно.

— Така ли? — започвах да се съмнявам.

— Да, скъпа, внучката ми също е очарователна малка писателка и иска да я публикуват. Дайте ми адреса си и ще ви изпратя разказите на Хана, вие може да ги пооправите, да ги дадете на вашия издател и да ги отпечатате.

— Да, но може да не…

Спрях. Сякаш на забавен кинокадър, тя вдигна „Церовете на Мими“ и откъсна голямо парче от задната корица. Обърнах се към Антон, който беше поразен не по-малко от мен. После бабето ми подаде химикалка.

— И пощенския код, ако не възразявате.

Антон пристъпи напред.

— Може би ще пожелаете да купите книгата на Лили?

Бабката скокна като ужилена от нахалството му.

— Карам на едната пенсия, млади човече. Сега ми дайте адреса и ме оставете да намеря книгите за гоблени.

Антон я изпроводи с мрачен поглед.

— Откачена дърта крава. Виж, скрий скъсаната отдолу на купа, иначе може да ни накарат да я платим. И хайде вече да си вървим.

— Не — щях да остана вечно, дори ако помещението се изпълнеше с рояк отровни пчели и някак си се окажех покрита с мед. Антон беше направил това заради мен и нямаше да се покажа неблагодарна.

— Скъпа, няма нужда да стоиш заради мен — каза той. — Ще предупредя Отали, че си тръгваме.

Дори и оптимизмът на Антон се беше изпарил. Явно работата беше лоша.

Отали се приближи.

— Подпиши екземплярите на „Церовете на Мими“ и можете да тръгвате. След като са подписани, книжарницата не може да ни ги върне.

Посегнах към скромната купчинка. Но Ърнест, който душеше наоколо и ближеше обувките на Миранда, ме видя. Скокна на крака и се втурна към нас.

— Достатъчно! Не подписвайте повече! Няма да можем да ги върнем.

Оставихме ги да пият шампанско, Миранда подписваше купища книги, които се извисяваха в небесата като вавилонски кули.

Глава 41

Към края на януари всичко свърши; пълен крах. По принцип нищо не се случи и след най-напрегнатия месец в живота ми осъзнах, че е нямало и какво. Бях публикуван автор и като изключим малката, невзрачна статия в „Айриш Таймс“, това не означаваше нищо. Животът ми си оставаше същият и трябваше да свиквам.

Опитвах се да се ободря, мислейки си: Изгубих всичките си крайници при злополука с месомелачка, сестра ми и приятелят й са били отвлечени от терористи в Чехия (нищо, че са в Аржентина), а главата на детето ми е ненормално, смущаващо голяма.

Прилагам тази техника, когато съм ужасно нещастна: моментално си представям, че някаква кошмарна катастрофа се е случила, така че да мога да кажа: „Преди да се случи това страшно нещо, бях невъобразимо щастлива, но не го осъзнавах. Бих дала всичко, за да върна времето назад.“ Идеята е, че това, което ми се е струвало просто скучно, сега се сдобива с блясъка на Утопия. После си напомням, че катастрофата не се е случила наистина, че не съм и припарвала близо до месомелачка и животът ми е една Утопия без нещастия. Така че съм благодарна на това, което имам.