Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 130

— Красивата ми петстайна къща с три бани.

Малката ми сестра Джеси и аз трябваше да го утешаваме.

— Не е толкова хубава — казах.

— И съседите ни мразеха — присъедини се към мен Джеси.

— Да — подсмръкна татко. — Надути борсови агенти.

Пет минути по-късно, когато се качваше в пикапа, той беше убедил себе си, че е по-добре без тая къща.

Мисля, че постоянната финансова несигурност накара майка ми след време да се разведе с него, но знам, че първоначално много са се обичали. Обръщаха се един към друг с нежни, галени имена. Тя го наричаше „самородния ми диамант“, а той нея — „издокараната ми птичка“.

Никога не можах да се примиря с развода на нашите. Някак си не мога да го приема и тая надеждата, че някога ще се съберат отново. Майка ми на два пъти накара баща ми да си тръгне, после го прие обратно, докато накрая окончателно се разделиха. Въпреки че се разведоха преди осемнадесет години, все ми се струва, че е временно.

Но когато татко срещна Виви, шансовете родителите ми да се сьберат отново се сведоха до нула.

Вив въобще не приличаше на майка ми. Мама не беше арестократка, но беше дъщеря на лекар и сравнена с Вив, изглеждаше като благородничка.

Не зная как баща ми се беше запознал с Вив, но се срещаше тайно с нея няколко месеца преди да реши да се оженят. Тогава ни повика с Джеси и ни съобщи новината.

— Има добро сърце — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича на мен.

— Обикновена, това ли имаш предвид?

— Да.

— О, Боже.

Татко се страхуваше, че двете с Джеси ще намразим Вив и кой може да го вини? Не само, че Вив беше мащеха, но аз бях на шестнадесет, а Джеси на четиринадесет — по юношески страдахме заради разбитото семейство. Мразехме дори тези, които обичахме, така че какъв шанс би имала натрапница като Вив?

Но Вив беше сладурана: сърдечна, отстъпчива и гостоприемна.

Първия път, когато татко ни заведе с Джеси в малката й, пьлна с цигарен дим къща, от един автомобилен двигател, качен върху кухненската маса, се процеждаше машинно масло и един от двамата й сина, също юноши — Баз или Джез — си чистеше ноктите с дълъг, нащърбен кухненски нож.

— Я колко си страшен — насмешливо рече Джеси.

Баз — или Джез — я удостои с мрачен поглед, а Джеси се престори, че се препъва и в резултат бутна ръката му и ножът се заби в пръста му.

— Оу — извика Баз или Джез, тръскайки заболялата го ръка. — Боже! Тъпа крава.

Крайно развеселена, Джеси надникна изпод прекалено дългия си бретон и се усмихна самодоволно. Последва напрегнат момент, през който помислих, че може да я убие, после и той започна да се смее, след което станахме приятели. Ние бяхме техните аристократични, руси доведени сестри и те се въртяха около нас, горди и готови да ни защитят. От друга страна, се надявахме, че Баз и Джез са престъпници, но за наше горчиво разочарование открихме, че всичко беше маскарад.

— Значи никога не си бил в затвора?

Джез погледна, сякаш се кани да каже „да“, после взе друго решение и призна истината. Не, дори не е бил в поправителен дом.