Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 127

— … както в „Малката черна рокля“, когато тя вижда, че приятелят й е обул нейните бикини, същото ми се случи и на мен, и те ми бяха най-хубавите…

— … извинете агентката ми за връзки с обществеността — чувах Миранда непрекъснато да повтаря. — Бих искала да си говорим с вас цяла нощ, но тя е такава кучка.

Аха, доброто и лошото ченге, сега схванах.

Когато хората си тръгваха от Миранда, някои лееха сълзи, а чакащите по-назад на опашката питаха:

— Каква е тя?

— Прекрасна е — беше неминуемият отговор. — Прекрасна както книгите си.

Все още никой не идваше при мен.

— Отстъпи назад — просъсках на Антон. — Пречиш ми да се виждам и хората не ме забелязват.

Той бързо се отмести настрани от масата и застана до мен. И тогава… един мъж се приближи! Вървеше право към мен, твърдо и целенасочено. Засиях, бях толкова, толкова щастлива — моят първи почитател.

— Здравейте!

— Да — намръщи се той, — търся отдела за документална криминалистика.

Замръзнах, бях посегнала да вдигна една книга от купчинката. Той мисли, че работя тук.

— Документална криминалистика — нетърпеливо повтори той. — Къде да я търся?

— Достатъчно е да излезете през вратата — чух Антон да мърмори.

— Хм — завъртях глава във всички посоки, — не съм сигурна. Може би трябва да попитате информацията.

Мърморейки си нещо за нищо не разбиращи многознайковци, той се отдалечи.

На опашката на Миранда празничното настроение се беше повишило с няколко градуса и някой беше отворил бутилка шампанско. От нищото се появиха чаши и наздравици се разнесоха из въздуха. Но сякаш разделени от невидима стена, в моята пустееща част на магазина духаха ледени ветрове, търкаляха се топки изсъхнали тръни, после забиха погребални камбани.

Светкавици изпълваха въздуха около Миранда със сребриста светлина. Тези, които бяха дошли заедно с автобус, си направиха групова снимка, две редици кикотещи се момичета, предните клекнаха, сякаш се снимаше спортен отбор.

Тогава ме забелязаха! Три от тайфата с автобуса застанаха точно пред мен и ме заразглеждаха, сякаш бях животно в зоопарка.

— Коя е тази?

Едната прочете табелката ми.

— Лили някоя си. Мисля, че и тя е написала книга.

Усмихнах се, както ми се струваше, подканващо, но веднага щом забелязаха, че се оживявам, рязко се отдръпнаха.

Антон зае предна позиция.

— Това е новата авторка Лили Райт, а ето и великолепната й книга.

Той им раздаде екземпляри от „Церовете на Мими“ да хвърлят по един поглед.

— Антон — бях потресена.

— Какво ще кажеш? — Момичетата се питаха едно друго, като че ли бях глуха.

— Нее — решиха те. — Не.

После се упътиха към вратата, писукайки:

— Не мога да повярвам, че току-що се срещнах с Миранда Инглънд.

Антон и аз си разменихме измъчени усмивки. Откъм страната на Миранда май бяха се разтанцували ламбада.

После към мен се приближи една възрастна жена. След пренебрежението, с което бях удостоена, не бързах толкова да й пъхна в ръката „Церовете на Мими“. И се оказах права…

— Бихте ли ме упътили към щанда за изкуство и занаяти, скъпа — имаше нещо смешно в зъбите й, изглеждаше, че се мърдат нагоре-надолу из устата. Носеше чене. Навярно чуждо.