Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 124

Ема беше възбудена от факта, че татко и си е вкъщи посред седмицата.

— Лалалала-джингджинг-урк!

— Точно така.

Бяхме в чудесна форма. Беше студена, слънчева утрин и вървяхме с определена цел. Щях да видя да се продава първия ми роман, каква радост!

Плязох в книжарницата с шал, така плътно увит около врата ми, че приличах на гъска, и с усмивка на лице. Е, къде беше?

Нямаше екземпляри на витрината отпред и аз преглътнах разочарованието. Таня внимателно ми бе обяснила, че въпреки желанието й, моята книга е „малка“, затова няма да я излагат на витрината. Все пак, бях се надявала…

Но „Церовете на Мими“ не беше и на рафта с новите издания. Ускорих крачка, зарязах Антон с количката и тръгнах из книжарницата, като не спирах да търся. Закрачих още по-бързо, главата ми стърчеше като перископ, а тревогата ми нарастваше, защото книгата ми отказваше да се появи. Въпреки че имаше хиляди други книги, знаех, че веднага ще зърна моята сред тях. Ако беше там.

Когато се озовах пред щанда за психология, рязко спрях и се върнах да намеря Антон. Открих го пред бюрото за информация.

— Намери ли я? — попита ме бързо.

Поклатих глава.

— И аз. Не се тревожи, ще попитам човека — Антон кимна към навъсения младеж, който се беше втренчил в компютъра и полагаше максимум усилия да не ни обърне внимание. След миг Антон си прочисти гърлото и каза:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но търся една книга.

— Дошли сте точно където трябва — решително отговори младежът, посочвайки океана от книги.

— Да, но тази, която търся, се нарича „Церовете на Мими“.

Момчето отегчено натисна няколко клавиша.

— Не.

— Какво не?

— Не сме я доставяли.

— Защо не?

— Политика на магазина.

— Но тя е чудесна — заяви Антон. — Тя — посочи той към мен, — я е написала.

Кимнах малко по-енергично от необходимото, да, аз съм я написала.

Но без да се впечатли ни най-малко, хлапакът повтори:

— Не сме я доставяли.

След което погледна над рамото на Антон към човека на опашката зад нас. Намекът беше ясен: Разкарайте се.

Повъртяхме се около бюрото, отваряйки и затваряйки уста, като риби на сухо, прекалено стъписани, за да се отместим учтиво. Не така трябваше да стане. Не очаквах да ме носят на ръце и тълпите да ме аплодират, но не си бях помисляла, че книгата ми безпричинно ще бъде отхвърлена от книжарницата. В крайна сметка, ако не тук, къде другаде да я намеря? В химическото чистене?

— Извинете — подхвана Антон, когато другият клиент беше набързо отпратен.

Младежът не скри изненадата си, че още сме там.

— Може ли да говорим с управителя?

— С него говорите.

— Как можем да ви накараме да промените решението си да не доставяте „Церовете на Мими“?

— Не можете.

— Но книгата е великолепна — настоя Антон.

— Говорете с издателя си.

— Добре.

За мен беше въпрос на гордост да изчакам да излезем от книжарницата, преди да се разридая.

— Копеле — каза Антон, лицето му беше червено от унижение. — Надуто дребно копеле.

Той изрита една кофа за смет и си удари крака. Отново се разплаках.

— Копеле — повторих и аз.

— Копеле — избърбори Ема от количката си.