Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 120

— Януари е много подходящо време за дебютни романи — отговори тя. — Малко творби се издават и така чудесната ти книга ще има по-добър шанс да я забележат.

— Разбирам. Благодаря.

Дълго, дълго време не се случи нищо. Поне шест месеца. После изневиделица ми се обади по телефона мъж на име Лий, който искаше да разбере кога може да ме снима за корицата на книгата. Изпаднах в паника. Отвърнах:

— Ще ви се обадя след малко — и поставих слушалката, чудейки се: Коя съм аз? За коя искам да ме мислят хората?

— Кой беше? — попита Антон.

— Някакъв тип ще идва да ме снима за книгата. Трябва да направя нещо с косата си! Не се шегувам, Антон, наистина трябва да ми присадят коса, като на Бърт Рейнолдс. Трябваше да го направя преди месеци! И нови дрехи! Трябват ми нови дрехи. Ами ноктите ми, Антон, виж в какво състояние са ми ноктите!

Излязох и пропилях половин ден и страшно много пари да си подстрижа косата и да я боядисам (но не си направих трансплантация, Антон ме разубеди), купих си три нови блузи, един чифт джинси, нови обувки и крем за лице, който трябваше да ми придаде блясък, но вместо това когато се намазах с него, лицето ми лъсна като коледна елха. А когато го избърсах, закачих ъгълчето на червилото си и успях да го размажа по половината си лице, с което добих вид на излязла от сиропиталище за бездомници.

— Пьлна скръб съм — хленчех на Антон. — И не трябваше да си купувам обувките, те дори няма да влязат в кадър.

— Нищо, ще знаеш, че са там, ще ти дават самоувереност. Стой тука, скъпа, ще викна Ирина.

Той излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Ирина.

— Ти си веща в козметиката — казай той. — Нали ще нагласиш Лили за снимката, ще я направиш да изглежда красива?

— Не мога правя чудеса. Но направя каквото мога.

— Благодаря, Ирина — промълвих аз.

Сутринта в деня на снимките, тя се отби, преди да отиде на работа, изтърка лицето ми, сякаш жулеше пода в кухнята, изскуба веждите ми до неузнаваемост, после ме покри с ужасяващи количества помади, толкова ярки и плътни, че Ема ме изгледа смаяно.

— Аз съм, миличка, аз съм, мама — опитах се да я придумам.

Но това само предизвика безутешен плач — кой беше този палячо с маминия глас?

Ирина, Антон и Ема излязоха. Антон взе Ема със себе си на работа, защото снимките щяха да отнемат часове, а нямаше кой друг да се грижи за нея.

После Лий пристигна. Беше млад и беше спал с много хубавици — стана ми ясно само като го погледнах, — и беше въоръжен с тонове оборудване, които Лудия Пади му помогна да качи по стълбите. По-добре да не се беше захващал, страх ме беше, че ще му поиска пари, но успях да го избутам през вратата без много приказки.

Лий стовари няколко черни куфара и се огледа.

— Само ние ли ще бъдем? Нямате ли гримьор?

— Ъъ, не, приятелката ми ме гримира, но не разбирам…

— Не? Всички използват услугите на професионални гримьори и фризьори. Снимките на писателите са супер важни. От тях зависят продажбите на книгата.

— Но, не… Искам да кажа, не зависи ли от това дали книгата е хубава?