Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 118

В един момент престанах да се надявам и почти успях да се разгранича и да мисля за цялата бъркотия с пратките и тичането до пощата като за едно от странните хобита на Антон.

Докато една сутрин той не се втурна в кухнята с писмо в ръката си и думите:

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб.

— Моля?

— От агента е. Имаш си агент — и ми подаде писмото.

Вторачих се в него. Всичките букви сякаш подскачаха по страницата и не можех да схвана какво пишеше, но в един момент успях да се взема в ръце и прочетох:

— С радост ще ви представлявам.

— Виж — гласът ми трепереше. — Виж, тя казва, че с радост ще ме представлява. С радост! — после се разхлипах над писмото, докато подписът на Джоджо не се разтече.

С Антон отидохме да се срещнем с нея в кабинета й в Сохо. Стана по-малко от две седмици преди да родя Ема, затова да ме закарат дотам, беше трудна работа, все едно да натовариш и превозиш болен слон. Но се радвах, че отивам. Литературната агенция „Липмън Хай“ беше в голямо, оживено здание, което предизвикваше вълнение и най-хубавото там беше Джоджо Харви. Тя беше наистина неповторима. Пълна с енергия и истински зашеметяваща, тя ни посрещна като приятели, които отдавна не е виждала. Незабавно и Антон, и аз се влюбихме в нея.

Тя сподели колко я е впечатлила „Церовете на Мими“, как всички в кантората я харесали, каква нежна книга била… Аз сияех — докато не спря и не каза:

— Ето каква е работата. Ще бъда честна с вас.

Сърцето ми се вкамени. Мразя да са откровени с мен. Винаги казват нещо лошо.

— Възнамерявам да я продам с малко хитрост, защото прилича на детска книжка, но притежава внушения като за възрастни. Трудно е да се категоризира, а издателите мразят това. Малко си падат паникьори, страх ги е да поемат рискове.

Погледна печалните ни физиономии и се усмихна.

— Я се развеселете. Намислила съм нещо и ще ви се обадя, щом работите тръгнат.

Но тогава дойде четвърти октомври и всичко завинаги се промени. Приоритетите рязко се пренасочиха; всичко мина на заден план заради най-важното, с една дума, роди се Ема.

Никого не съм обичала така, както обичах нея, и никой не ме е обичал, както тя ме обича; дори и майка ми. Спираше да плаче, щом чуеше гласа ми, очите й търсеха лицето ми, дори преди да започне да вижда добре.

Всеки мисли, че неговото дете е най-прекрасното, което някога е съществувало, но Ема наистина беше красавица. Имаше матовата кожа на Антон и се появи от утробата ми с копринена тъмна коса. Нямаше и следа от моя светъл тен и сини очи.

— Сигурна ли си, че е от теб? — сериозно ме попита Антон.

Човекът, на когото приличаше най-много, беше майката на Антон, Зага. И за да го подчертаем, въпреки че я кръстихме Ема, решихме да се пише с едно „м“, както на сръбски.

Вечно беше усмихната, понякога се смееше в съня си, не можех да спра да я прегръщам. Гривничките на крачетата й бяха пленителни. Ухаеше божествено, на шшане беше божествена, изглеждаше божествено и гукаше божествено.