Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 112

Все някой трябва да пише тия листовки и въпреки че не е работа, с която да се гордея, не е така срамна като тази, която вършех в Дъблин.

Беше тъмно и студено и нямах търпение да се прибера вкъщи. Не само за да видя Антон, който се беше преместил в апартаментчето ми шест месеца преди това, в деня, когато се върнахме от посещението при Джема, за което не ми се говори, а защото бях бременна в третия месец и страшно ми се ходеше до тоалетната. Като всяко нещо при нас с Антон, бременността ми не беше планирана. Бяхме ужасно бедни, аз получавах малко пари, но Антон не печелеше нищо и не можехме да си представим как можем да си позволим дете. Но то сякаш нямаше значение. Никога не съм била по-щастлива. Или по-засрамена.

Приходи ми се още по-силно до тоалетната и забързах крачка, когато, за моя изненада, някой рязко дръпна рамото ми назад. Беше хванал каишката на чантата ми и я теглеше с все сила. Най-идиотското е, че когато се обърнах назад, се бях усмихнала, защото помислих, че е някой познат, който е малко по-груб от общоприетото.

Но човекът зад гърба ми беше непознат. Беше тантурест, с бледо потно лице.

Едновременно ми хрумнаха две неща: че ме обират и че нападателят ми е стъкмен от сурово тесто.

Явно грешах. Той не беше недохранен и отчаян, както подобава крадец. (Ето ме каква съм идеалистка.) Нито държеше нож или спринцовка.

Но пък имаше куче. Кривокрак питбул, кипящ от злоба. Веригата му беше усукана около подобната на възглавница ръка на тестения човек и кучето започна да напира към мен с тихо ръмжене. Ако веригата се отпуснеше съвсем мъничко, щеше да ме разкъса.

Бях се вторачила в алчните очи на тестения и без да промълвя и дума, му подадох чантата си.

Той я грабна, натъпка я под якето си и после — за да бъде краят по-внушителен — ме повали на земята.

Това е, помислих си, свърши се, но най-лошото предстоеше. Докато лежах на мокрия тротоар, кучето мина през мен, точно през бременния ми в третия месец корем. Огромното му тегло сякаш ме премачка и воня на мърша ме лъхна в лицето.

Всичко приключи за две-три секунди, но дори и сега изпитвам отвращение при спомена.

След като мъжът и кучето се отдалечиха, аз, клатушкайки се, зашеметена и чувствайки се ужасно глупаво, се опитах да се изправя. Едва успяла, видях Ирина да се носи към мен, капачките на високите й токове отекваха в нощния въздух: кошмарът на всеки крадец. Тя живееше над мен и въпреки че понякога си кимвахме в коридора, никога не си говорехме. Знаех за нея само, че е висока, красива и че е рускиня. Слагаше си толкова грим, че Антон и аз дълго се веселяхме за нейна сметка, като се чудехме каква е. Аз мислех, че е проститутка, но Антон каза:

— Според мен е травестит.

Тя спря и ме загледа въпросително, докато се олюлявах на тротоара.

— Току-що ме обраха.

— Обраха те?

— Беше един мъж с куче.

— Муж с куже?

— Тръгна натам — но тестеният човек беше изчезнал.

— Имала пари?

— Няколко кинта.