Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 110
Мариан Кийс
Антон никак не се показа разочарован, когато разбра, че и други хора ще присъстват, когато се видим следващия път. Всъщност той се прояви като идеалния гост за вечеря, правеше комплименти за къщата и храната и разговаряше на безобидни теми. Аз, противно на него, бях вдървена, дръпната и обзета от ревност. Не можех да се храня, докато пред очите ми Ники гледаше Антон.
— Пак става същото — помислих си. — Той я очарова без усилие и тя се срива като взривена сграда.
На следната сутрин, рано, колкото приличието позволяваше, позвъних на Ники под предлог да й благодаря.
Тя отбеляза:
— Антон ли, симпатичен е.
— Симпатичен ли?
— Ами да.
Смених темата, готова да чуя, че тя е влюбена в него и се готви да напусне Саймън, когато тя добави:
— Леко глуповат. Какво намира твоята Джема в него?
— Вижда ти се глупав?
— Ами да… въздухар. Прекалено е — тя изрече думата крайно пренебрежително — ентусиазиран. И акцентът, цялото това мякане, не е нищо освен превземки.
— Не смяташ ли, че е красив?
— Ако си падаш по полуумни двуметрови върлини.
Ще бъде ли нечестно, ако сега спомена, че Саймън беше метър и седемдесет и често носеше каубойски ботуши с осемсантиметрови токове? (Крачолите на прекалено дългите джинси спуснати върху тях в опит да ги прикрие.)
— Предполагам, че е заради цвета му — продължи Ники с безразличен глас. — За ирландец е твърде тъмен. Мислех, че всичките са пясъчноруси и луничави.
— Майка му е югославянка.
— А, това обяснява скулите му.
— Не са ли божествени?
— Стига бе! — тонът й бе леко обезпокоен.
— Ще ми се да бяха мои.
Беше истина, но не по начина, по който Ники избра да разтълкува думите ми. Краткият полъх на безпокойство отмина; и за момент не би си помислила, че ще открадна нечий мъж. Така си беше. Никой никога не би го помислил за мен. Най-малко пък аз.
Опитвах се да страня от него. Бог знае, че се стараех. Но срещата ни беше изместила центъра на гравитацията и всеки елемент и избор беше променен. Животът ми дотогава ми изглеждаше безсмислен. Изведнъж сякаш набра скорост, като че ли се спусках в някакъв тунел, и полагах отчаяни усилия да се задържа.
Издържахме почти шест седмици, четиридесет мъчителни дни, сбогувайки се един с друг в стремеж към самота и чест, избягвайки вината да бъдем заедно. Наистина бях решила да се простя с него, но постоянният копнеж стана причина да вдигна телефона и да му прошепна да дойде.
Струва ми се, че през цялото онова ужасно време не бях спала. Разговаряхме до късно много нощи поред, обсъждайки кое е правилно и кое не. Антон беше много по-прагматичен от мен.
— Не обичам Джема.
— Но аз я обичам.
Имала съм и други гаджета. От шестнадесетгодишна съм моногамна като по учебник. Четирима и половина мъже за тринадесет години. (Половинката е Ейдън Макмахън, по прякор Скумрията, който се прояви като мъж всичко на всичко два пъти през деветте месеца с мен.) Искрено бях обичала тези мъже и правех всички обичайни неща, когато връзката ни свършваше — плачех пред хората, пиех прекомерно, отслабвах и се кълнях, че няма да погледна другиго — но с Антон беше различно.