Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 111

Нямам думи да опиша първия път, когато спах с него. Чувствах как моите чувства преливат в него и неговите в мен, караше ме да затая дъх, като че бяхме под водата, слели се в едно. Беше нещо много повече от секс, беше мистично преживяване.

На три пъти решавахме да се престрашим да отидем в Дъблин и да кажем на Джема, и два пъти аз се предавах. Боях се.

Беше невъзможно. Бях готова да живея без Антон, но не и да нараня Джема.

— Няма значение как ще постъпиш — тъжно казваше Антон. — Все едно, няма да обикна Джема.

— Не ме интересува! Върви си.

Но след като няколко часа Антон го нямаше, решителността ми намаляваше и накрая дойде денят, когато взехме решение.

Не ми се мисли какво стана после. Дори и сега. Но никога няма да забравя последното нещо, което Джема ми каза.

— Каквото повикало, такова се обадило. Не забравяй как го срещна, защото така и ще го загубиш.

Глава 37

Сега, в настоящето, телефонът иззвъня. Беше човек от фотографското студио на „Дейли Бко“, както ми беше казала Марта Хоуп Джоунс по време на интервюто. Искаше да изпрати куриер да вземе снимките от травмите ми след като съм била „оставена да умра“.

— Не са ме оставяли да умра.

— Умряла, ранена, няма значение. Да дойде ли за снимките?

— Не. Съжалявам.

Не след дълго телефонът отново иззвъня. Този път беше Марта.

— Лили, тези снимки ни трябват.

— Но нямам такива.

— Защо не?

— Ами… просто нямам.

— Това ни поставя в крайно неудобно положение — говореше високо и обвиняващо и после ми тръшна телефона.

Здравата стресната, глупаво се втренчих в телефона, после извиках на Антон:

— Какъв садист трябва да си, за да си направиш снимки, след като са те нападнали на улицата?

Въпреки че кварталът, в който живеех, не беше особено здравословен, никога не съм допускала, че ще ме нападнат. Гледах на живота без предразсъдъци, донякъде съчувствах на крадците и твърдях, че крадат от отчаяние. Сигурна бях, че интуитивно ще разберат, че съм на тяхна страна.

Обаче, ако се замислиш, бях идеалната им плячка. За да възпираш крадците, трябва да вървиш изправена, самоуверена и да даваш вид, че владееш тае куон до. Трябва да си стиснала чантата си в смъртоносна хватка под мишницата и крачката ти да е смела.

Вместо това аз вървя плахо. Веднъж случайно чух стария си шеф в Дъблин да говори за мен: „Все едно вика: Здравейте цветенца, здравейте дръвченца.“ Целта му беше да ме уязви и успя. Ни най-малко не ме интересуваха дърветата и цветята, но и не гледах на живота като на постоянна надпревара, в която, за да оцелееш, трябва да търчиш напред, за да не те докопат изотзад и изхвърлят от играта.

В нощта на нападението вървях от автобусната спирка към къщи. Бях на среща с представители на верига супермаркети, които планираха промоция на спанак, и моята задача беше да напиша текста на листовките, които щяха да раздават. Виждали сте такива работи: изброяват се витамините и качествата на спанака. („Известно ли ви е, че спанакът съдържа повече желязо от половин кило суров черен дроб?“ Списък на известни любители на спанака. (Попай, разбира се…) И накрая нови и екзотични начини за приготовление (Опитвал ли е някой сладолед от спанак?)