Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 114

— Защо ходиш с него, като те прави нещастна?

— Защото е добър в правене на секс — после сви рамене. — Любов винаги нешчастна.

Като помислих, ми стана ясно, че истинската любов на живота й е козметиката, която продава. Наистина, тя беше нейна страст и то личеше по лицето й. Била перфектна в работата си (така каза) и печелела повече от всяко друго момиче.

— Имам ти доверие; ще ти покажа.

Излезе от стаята и донесе една метална кутия на карета. Отхлупи капака — беше натъпкана с пари. Банкноти. Петдесетачки, двадесетачки и десетачки — но преди всичко петачки.

— Комисиона. Броя тях всяка нощ. Не мога спя инак.

Разтревожих се. Не се чувствах сигурна в близост до толкова пари.

— Трябва да ги внесеш в банката.

— Банки!

Нямала им доверие.

— Виж! — тя издърпа една книга от рафта и измъкна няколко двадесетачки, скътани между страниците. Гогол, Достоевски — още пари. — Толстой — и там.

— Чела ли си наистина тези книги? — парите престанаха да ме безпокоят, бях впечатлена от обема на литературата. — Или ги използваш за касички?

— Чела всичките. Обичаш руска литература? — боязливо ме попита тя.

— Ъъ, да — познавах я бегло, но исках да бъда учтива.

Тя се усмихна.

— Вие англичани, гледате филм „Лолита“ и мислите, че знаете руска литература. Сега трябва да тръгваш. Време за „Бързаците“.

— Гледаш ли „Бързаците“?

— Обичам ги. Така са нешчастни, като живота. Ела пак при мен. Кога да е. Ако не иска да вижда, ще кажа.

Ако не я познавах, щях да си помисля, че любезничи.

Докторът се оказа прав и аз не пометнах, но няколко дни след нападението започнах да изпадам в някакво ужасно състояние. Малко по малко картинката ставаше все по-мрачна и разбирах колко отвратителна е човешката природа и какви печални пороци има. Рушим всичко, до което се докоснем.

Защо се влюбих в Антон? Защо Джема се влюби в него? Защо не можем да обичаме подходящите хора? Какво ни става, че се въвличаме в ситуации, за които сме напълно неподготвени, които нараняват и нас, и другите? Защо са ни дали чувства, над които нямаме власт, и които ни дърпат в посока, обратна на нашите желания? Представляваме възел от противоречия, едно вечно бойно поле, и ако хората бяха коли, щяха да ги връщат в магазина заради дефекти.

Защо способността ни да изпитваме наслада е ограничена, а е така безкрайна за болката?

Ние сме една шега на Вселената, реших накрая. Космически експеримент, който се е объркал.

Противно ми беше да живея. Единствено перспективата, че ще умра, правеше живота ми поносим. Но щях да имам дете, така че бях длъжна да продължа.

Антон каза, че травмата от това, че са ме нападнали, е предизвикала моята безнадеждност; трябвало пак да се прегледам на лекар. Не се съгласих: собствената ми порочност ме беше тласнала към това окаяно състояние. Антон не щеше и да чуе. Не спираше да повтаря:

— Не си порочна. Не обичам Джема, обичам теб.

Именно в това беше въпросът. Защо не обичаше Джема? Защо трябваше да бъде толкова сложно?

Антон не беше съгласен с мен: ако я обичаше, щеше да подпише смъртната присъда и на двама ни.