Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 109

(Всъщност нямам представа как започнахме тази тема. По това време се срещахме, за да решим как най-лесно да убедим една малка община, че няма защо да се страхува от канцерогенните отрови, които компанията на въпросния господин планираше да изхвърли в реката им.)

Така че ми беше неприятно да открия обратно на своите очаквания, че влюбването от пръв поглед не е забавно. Вместо целият ми живот да си дойде на място и да се изпълня с радост, светът напълно помръкна.

Дори и без Джема положението беше смущаващо. А с нея…

Легнах на канапето и се опитах да си припомня какво беше казала за Антон: че бил страхотен в леглото и имал голямо оху-боху, но май това беше всичко. Никога и не спомена, че той е мъжът, при вида на който всяка жена губи ума и дума. Ирландският Уорън Бийти, който съблазнява без усилие всяка по пътя си. Винаги съм мразила такива мъже и ми е гадно как жените ги преследват и им се молят. Не исках да бъда поредното тъпичко момиченце, което подтичва подир Антон, сякаш е напълно обезумяло, аз не бях такова. (Надявах се.)

Затова мъдро и хладнокръвно реших да обвия сърцето си с броня. Нямаше да се срещам повече с него. Това беше най-правилният път и щом веднъж взех решение, се почувствах по-добре. Бях ограбена, но бях по-добре.

Тъкмо се бях успокоила достатъчно, за да се съсредоточа върху филма по телевизията, когато телефонът иззвъня. Боязливо го загледах, сякаш беше бомба с часовников механизъм. Той ли беше? Навярно. Секретарят се включи и почти щях да повърна за втори път през тази вечер, когато Джема заговори:

— Обаждам се да проверя как се развиват нещата.

Не вдигай телефона, не вдигай телефона.

— Моля те, моля те обади ми се веднага щом се прибереш, няма значение колко е късно. Тук направо полудявам.

Вдигнах слушалката. Как можех да стоя така?

— Здравей.

— Боже, прибрала си се рано. Срещна ли се с него? Той говори ли за мен? Какво каза?

— Че си прекалено добра за него.

— Ха! Аз ще преценя това. Кога ще се видите отново?

— Не знам. Джема, не е ли побъркана цялата идея да го шпионирам…

— Не, не е. Трябва да се срещате! Нужно ми е да знам какви ги върши. Обещай ми, че ще го направиш.

Тишина.

— Обещаваш ли?

— Добре, обещавам — радвах се.

Презирах се.

Верен на думата си, Антон ми се обади и първото нещо, което каза, беше:

— Кога мога да те видя отново?

По ръцете ми изби студена пот, отвращавах се от себе си.

— Ще ти се обадя след малко — изграчих аз и се запрепъвах към банята, да повърна сутрешното си кафе.

Когато приключих, бавно се изправих, седнах на тоалетната седалка и подпрях потното си чело на умивалника. Мудно се зачудих как да постъпя. Обещанията ми към Джема бяха празни приказки. Исках да се срещна с него, но се страхувах да останем насаме. Най-доброто решение беше да омекотя присъствието му с присъствието на други хора.

Една стара приятелка от училище, Ники, и съпругът й Саймън ме бяха поканили на вечеря. Навярно и Антон можеше да дойде. С малко късмет дори можеше да се сприятели с тях; ако се познава с повече хора, нямаше да съм длъжна да се срещам с него толкова често.