Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 73

— Благодаря, че ми донесохте съобщението. Имам много работа до сутринта. Ако държите на Танис, моля ви, върнете се в стаите си и не казвайте нищо на никого.

Тас хвърли на Флинт тревожен поглед. Джуджето се изчерви и се опита бързо да поправи грешката си.

— Лорана, ако вече си решила, ще те подкрепя. Просто съм един стар, опърничав дядо, това е всичко. Тревожа се за теб, макар че си генерал. Трябва да ме вземеш със себе си, както пише в бележката…

— Мен също! — извика Тас възмутен.

Флинт му хвърли яростен поглед, но Лорана не го забеляза. Изражението й се смекчи.

— Благодаря ви — каза тя уморено. — Съжалявам, че бях рязка с вас. Но смятам, че трябва да отида сама.

— Не — заяви решително Флинт. — Аз обичам Танис колкото и ти. Ако има вероятност да уми… — Той се задави и изтри очите си с ръка. После преглътна буцата в гърлото си. — Искам да бъда с него.

— И аз — промърмори Тас тихичко.

— Добре — усмихна се тъжно Лорана. — Сигурна съм, че и той би искал да бъдете там.

Тя изглеждаше толкова убедена, че ще види Танис, затова джуджето направи последно усилие.

— Лорана, ами ако това е капан? Засада… Изражението й отново замръзна. Очите й се присвиха гневно и думите на Флинт се изгубиха в брадата му. Той погледна Тас, но кендерът само поклати глава. Старото джудже въздъхна.

Глава 2

Неприятните последици на неуспеха.

— Ето я крепостта Даргаард, сър — каза драконът, огромно червено чудовище с блестящи черни очи и криле, под чийто размах, сякаш настъпваше нощта. — Ще я видите ясно на светлината на луната, когато облаците се разкъсат.

— Виждам я — отвърна дълбок глас.

Доловил унищожителния гняв в тона на мъжа, драконът бързо започна да се спуска спираловидно, като проучваше променящите се въздушни течения между планините. Той наблюдаваше нервно крепостта, заобиколена от каменистите чукари на назъбените планини и търсеше място, където да кацне гладко, за да не раздруса Лорд Ариакас.

Някога, когато светът бил млад, твърдината Даргаард красяла планинските склонове, а розовите й стени се издигали зашеметяващо от скалите и наподобявали истинска роза. „Но сега, помисли си мрачно Акариас, тя е мъртва.“ Господарят не беше поет, нито се отдаваше на въображението, но опожареният, срутен замък на скалата приличаше толкова много на увяхнало цвете върху изсъхнал храст, че сравнението хрумна дори на него. Черните решетки с ромбовидни стъкла, които свързваха срутените кули, вече не оформяха листенца на роза. По-скоро приличаше на паяжина на насекомо, загинало от собствената си отрова.

Големият червен дракон направи последен кръг. Южната стена, заобикаляща двора, се беше срутила на триста метра под основата на скалата по време на Катаклизма, оставяйки свободен достъпа до портите на самата крепост. Драконът въздъхна от облекчение, когато видя гладките плочи отдолу, прорязни тук-таме от пукнатини в зидарията, но подходящи за меко кацане. Дори драконите, които не се страхуваха почти от нищо, намираха за по-здравословно да не дразнят Лорд Ариакас.